Нашите приятели от сайта "Пътуване до" днес ни отвеждат до едни топли, слънчеви и винаги гостоприемни за пътешественици и влюбени в живота хора места. Посетете тяхното виртуално местенце, за да обиколите света още сега. Адресът е patepis.com.
Апулия, Базиликата и Калабрия
Ако човек можеше да планира всичко в живота си и ако плановете му се отнасяха до опознаване на Средиземноморието, не би сгрешил, ако започне със Сицилия и южна Италия.
Сицилия все убягваше от досегашните ми маршрути, въпреки че постоянно драскаше окото ми от картата. Тя просто си стоеше на три крака (символ на Сицилия е тринакрията – трикрака жена) и чакаше с известно безразличие и самодостатъчност, чакаше и потриваше ръчички, промърморвайки снизходително:
– Ще ми паднеш един ден…
В главата си имах един образ за Сицилия, оформен от Марио Пузо, Лампедуза и Камилиери – една мешавица от „Кръстникът”, „Лигея”, „Гепардът” и „Капитан Монталбано” – дива Сицилия, с кoзи пътеки; с опушени от Етна градчета; с очукани сгради и закътани аристократични имения, до които никой няма да ме допусне; с магазини, затворени „заради рекета”; с тълпи емигранти от Албания и Тунис… Ако отчитах някакви културни влияния, то със сигурност ми се натрапваше древната гръцка нишка от времето на Велика Гърция. (Велика Гърция е името на част от древна Южна Италия – Апулия, Калабрия, Кампания, Сицилия, която е колонизирана от гръцки заселници през VIII век пр. н. е.). За арабското и нормандското господство започнах да научавам значително по-късно – едва когато проумях, че Сицилия е една от „трите врати” за влияние на ислямската култура в Европа, заедно с Андалусия и донесеното от кръстоносците от Близкия изток.
Взимаме ферибот от Игуменица до Бриндизи.
С Емо май сме единствените, които не се връщат в Италия на работа след кратка отпуска в родината за абитуриентски бал или нещо подобно. От това се чувствам някак си неудобно.
Времето едва се влачи, в чудене какво да правя започвам да разглеждам дебелите книги по рафтовете на безмитния магазин. Зад гърба ми се лее словесен поток на български език по адрес на някаква неадаптирана в Италия нашенка, която не знаела как се държи метла и затова не можела да задържи работно място. Нашите българки! Нашата икономическа емиграция! Колко са гъвкави и предприемчиви. Кого и какво са оставили в България – само един господ знае. Българите в Италия днес са над сто хиляди. Ще се върнат ли, ще останат ли, ще съхранят ли общността или ще изчезнат в подвижните пясъци на чужбината, както се е случвало през вековете?
Младо българско момиче с усърдие търси електрически контакт, за да си включи машата за коса. После дълго опъва чупливите си красиви кичури, докато ги изправи напълно.
Заковавам поглед върху едно заглавие в магазина: „Елинофонска Калабрия – от древните гърци и Византия до наши дни”. Книгата е на три крачки от българската женска компания. Замислям се за преселенията по принцип. От векове – в посока обратна на ветровете. И не само. Но това е друга много дълга тема, за която трябва да се пише отделно.
Някъде през XVIII век пелопонески и епирски гърци, православни албанци, българи и прочие заселници от Балканите са мигрирали твърде масово към южна Италия. Правили са го и векове преди това. Сега това движение пак се повтаря.
Мислех си също за албанците и тунизийците в Сицилия и южна Италия. Италианската гранична полиция все още не стреля нощем по гумените лодки на нелегалните емигранти. Май само те сред европейските средиземноморци не го правят. Докога ли? През октомври 2010 година попаднах на италиански купон в Рига. Организираха го каучсърфисти, но надойдоха доста «неорганизирани» италианци.
Един от тях взе амбалажна хартия и започна да рисува картата на Италия. После ни покани да чуем плана му за стабилизиране на страната.
– Южна Италия – всичко от Рим надолу, се бомбардира. После, когато роднините им, живеещи на север, отидат да погребат близките си, се пускат още малко бомби, за да довършат и тях. Така с гадните южняци се приключва. Засега нямам план за имигрантите…
Това си беше повече от чудовищен план и аз си изразих възмущението ясно, но наглецът продължи с думите:
– Гарибалди е виновен за всичко! Той е най-голямата гадина в нашата история….
Напуснах бързо купона и си казах, че това радикализиране на италианския север е твърде опасно. Точно след два дни гостувах на една италианска журналистка в Париж и ѝ разказах за мрачната среща. Не ѝ стана приятно, но тя беше в течение на тези настроения много повече от мен самата. Тя не вярваше да се стигне до крайна радикализация и ксенофобия. Тогава ми каза, че споменът за времето между края на XIX до двайсетте години на XX век, когато милиони италианци емигрират по икономически причини, все още е пресен. Този спомен все още ги възпира морално от издевателства над прииждащите непрекъснато чужденци. Препоръча ми книгата „Когато Албаниците бяхме ние” от Джан Антонио Стела – журналист от Кориере дела Сера.
Едни такива мисли и спомени бродят из полузаспалата ми глава, докато наближаваме Бриндизи на разсъмване. Със зазоряването бодро напускаме ферибота и се поздравяваме с добре дошли в област Пулия.
Планът е да посетим Алберобело и Матера – две градчета със специфични къщи в областите Пулия и Базиликата (UNESCO), а после да продължим към калабрийското крайбрежно селце Бриатика, където щяхме да нощуваме.
Пътуваме през долината Итрия
в посока към Остуни – град, в чиято белота се влюбвам. Подминаваме го и продължаваме по дивно пътче със сладкото име „Виале дел олио”. Гледките са чудесни – вищи се шосета сред маслинови гори, алое и току-що разцъфнали кактуси, синори. Навлизаме в карстовия район, осеян с трули – типичните за района бели къщи с конусовидни, покрити с каменни плочки покриви, напомнящи пчелни кошерища. Покривите имат белосани странни джувки на върха и човек остава с впечатлението, че ако се пресегне и хване джувката, ще вдигне целия покрив като капак на тажин[1]. Освен всичко друго не може да не се прокрадне и някоя бегла асоциация с архитектурните покривни хрумвания на Гауди.
Подминаваме Чистермоне и напредваме през самия център на Локоротондо – град също толкова бял и очарователен, колкото и Остуни.
По време на подготовката за пътуването попаднах на страницата на един италиански клуб – «Най-красивите градчета в Италия», вдъхновен от италианското министерство на туризма. Целта му е промотиране на красиви градчета, които по една или друга причина не са в списъка на най-рекламираните туристически обекти. Остуни и Чистермоне са част от този списък. Започвам да се разяждам от недоволство към себе си защо не съм разбрала по-рано, че съществуват такива места в Италия? Санторини, южна Испания и Северна Африка заедно…
Пристигаме в Алберобело
сравнително рано, но японските туристи вече са го нападнали и не прощават на нито една от уникалните сгради – снимат, отбелязват върху планчето и продължават.
Алберобело е несъмнено едно ярко архитектурно бижу – изящно заради белотата си и неповторимо заради трулите, които са новост за очите ни. 
Коментари (0)
Вашият коментар