Тази нежна и талантлива шведска актриса е родена в семейството на актриса и психиатър в Гьотеборг.
Дебютът й на сцена е на 7-годишна възраст, когато е избрана за роля в мюзикъла „Кристина от Дювемала“, написан от Бьорн и Бени от ABBA.
Първата й страст обаче е балетът, който я отвежда в Ню Йолк. Контузия, която спира нейния танцувален устрем, е тази, която пренасочва енергията й изцяло към актьорската кариера.
Днес това момиче навършва 30 години.
Мис Викандер, често ли плачете на филми?
Пуснете ми предаването „Пълна промяна“ и със сигурност ще се разплача. Истината е, че не плача, когато съм тъжна, а когато някой направи нещо добро, когато някой каже нещо мило на друг човек. Когато бях малка, майка ми ревеше постоянно, защото тя много лесно се трогва. Няма да забравя как стоеше в ъгъла на училищните ми рецитали с кърпичка в ръка. Откакто навърших 20 години, осъзнах, че плача все по-малко заради болка, отколкото заради красивите неща, които има в този свят. С една дума, голяма съм ревла. Доброто ме разплаква.
Плюс това, хората намират плача за нещо неудобно и засрамващо.
В света на киното мелодрамата е един от най-трудните жанрове, защото трябва да накараш зрителя да усети мъката на персонажа ти, да го накараш да усети вибрациите на историята и емоцията да остане у него. Отдавна не съм попадала на история, която да ме разтресе из основи, както „Отнесени от вихъра“ например.
Какво ви привлича към този жанр?
Аз съм израснала с такъв тип истории. Обичам да гледам такива филми. „Мястото отвъд боровете“ на Дерек Сианфранс е един то най-добрите филми за 2012-а и имах честта да работя с него в „Светлината между два океана“. Филм, който също е мелодрама по един изключително красив начин. Чувствам тази лента като стар филм. Бях толкова ангажирана със сценария, защото когато стане дума за любов, за това да искаш да имаш семейство, когато губиш хора, когато е разбито сърцето ти, когато чувстваш болка... Това са все неща, в които всеки може да се разпознае.
Трудно ли беше в балетното училище?
Да, когато бях в балетното училище, не близвах и грам алкохол, защото трябваше да бъда в залата 7 часа на ден. В крайна сметка, започнах да си търся приятели извън балетното училище. Помня, че когато за пръв път прекрачих един тенис клуб, си помислих, че това място е вълшебно.
Режисьорът Том Хупър казва, че балетът е добра тренировка за филм, защото въпреки ужасяващата болка в краката, винаги има усмивка на лицето. Използвате ли тази издръжливост на снимачната площадка?
Да, доста често. Не е особено комфортно да снимаш филм. Наскоро снимах в Германия лента, в която действието се развива през лятото. Знаете, че тази държава е северна, но за наше щастие средната температура по това време беше 27 градуса и нямаше нужда да се преструваме, че навън е горещо лято. Понякога обаче навън е 5 градуса, а ти си по един оскъден потник минимум 10 часа на ден. Тогава стискаш зъби и се правиш на герой. В много от моите филми в даден момент винаги се стига до това да имам досег с ледена вода. Аз съм от Швеция и затова мразя особено да ми е студено.
Преди да станете известна, много откази ли получихте?
Този бизнес никак не е лесен. Не знам на колко прослушвания съм се явявала и колко пъти съм чувала „не“. Дори доста често смятах, че този занаят не е за мен. Майка ми е актриса и след всяко прослушване ме питаше дали това е нещото, което наистина искам да правя. Никога не съм мислила, че ще имам този успех, че ще мога да работя с такива невероятни актьори и кинотворци.
Източник: The Talks
Коментари (0)
Вашият коментар