Доскоро се радвах на няколкогодишно усамотение, що се отнася до любовния ми живот. Нямах партньор до себе си и това беше ок за известно време. Не че заспиването сама не ми понасяше – напротив, обичах да се търкалям из целия креват и да си ходя полугола из къщата, без да се притеснявам, че обемът на бедрата ми застрашава жизненоважното дишане на котката, притисната в кьошето.
Оказа се, че това да нямам гадже, съпруг, любовник или просто мъж е голям препъникамък в усещането за добруване, но не на моето, а на това на околните. Всички се опитваха всячески да ми намерят другарче.
То не бяха уж случайни срещи със съученици на тая или онази ми приятелка. От време на време съвсем открито и откровено получавах покани за партита с „подходящи“ ергени?! Подходящи за кого? За мен? Едва ли! За приятелите ми? Може би. За родителите ми? Задължително.
Целият свят се беше наговорил да ме сватосва, защото, видиш ли, не можело така да си стоя сама. Е, що да не мога? Да не би да има нещо срамно в това да си сам с мислите си, когато не искаш да ги споделяш с неправилните за теб хора. Трябва ли на всяка цена да разделяш битието си с някого, който изобщо не пасва на възприятието ти за качествен живот и себеуважение?
Изобщо не ми се нравеше горчилката, която трябваше да понасям, станеше ли дума да отбранявам правото си на избор да съм сама, а не зле придружена. Все едно слушах нетърпима мантра за горката, депресирана, тъжна малка Тина. Все още е сама. Толкова хубава, толкова оправна, толкова умна, пък няма мъж за нея. Ами няма!
Ако си мислите обаче, че има нещо „сбъркано“ в приятелките ви, които все още не са заченали наследниците си и не са започнали да експериментират с рецептите на свекървите, трябва да знаете, че има нещо „сбъркано“ в още доста жени по света.
И макар зловещото проклятие на това да си сам е във възход, няма нужда обаче да изпитваме съжаление към хората, които нямат партньор. Без значение дали са фризьори, цветари, доктори или кинозвезди. Няма нужда да ги караме да се чувстват засрамени.
И не, не е наша работа да правим нещо, за да променим този техен сингъл статус. Защото докато си мислим, че нашите мерки и теглилки са правилните за тяхното емоционално благоденствие, най-накрая ще се окаже, че ризата на тази пишман любов е от демодирана колекция и е с толкова ретро аромат, че ще ги сдобием с доживотна хрема.
Преди да се омъжи, на Камерън Диас й се наложи в интервю да разисква надълго и нашироко защо на 42 години в живота й няма любов, вместо да обсъжда най-новия си филм. „Мисля, че някои хора искат другите да правят същите избори в живота като тях. И не заради другото, а за да си припишат една принадлежност към останалите, което ще ги накара да се чувстват добре. Което ще ги накара да се чувстват застраховани от несигурността, която така или иначе усещат.“ Брилянтен отговор на нетактично вмешателство, нали?
Явно дори в 21 век човеците не искат да приемат или да проумеят, че жената без мъж може да е щастлива. Може да съществува пълноценно и без да се съобразява с нормите, наложени от обществото. В крайна сметка, тя може да не иска да участва в незадоволителни отношения.
Някои недомислици трябва да бъдат поправени в реалността, която населяваме. Сред тях е и социалното неудобство и първичната хорска несръчност, що се отнася до живота на другия.
Няма нужда да ни принуждават насилствено да се вричаме на връзка, която е по-фалшива и от китайска реплика на чанта „Фурла“.
Защото колкото и да твърдим, че отчаяните времена изискват отчаяни мерки, хайде да не бъдем толкова отчаяни, а?
Коментари (0)
Вашият коментар