Ако често упрекваме детето, то развива комплекси

Ние говорим за това какви са проблемите на родителите с децата,

а малките също имат какво да споделят за отношенията с големите. Социалният педагог Стела Даскалова разговаря с 300 деца между 9 и 18 години от три столични училища и написа книгата “Всичко започва от детството”. Ето за какви проблеми в общуването с родителите говорят децата, какви са техните мечти и стремежи.

Какви са проблемите, които най-често се споменават в отговорите на децата?

Забелязах, че родителите се отнасят пренебрежително към мечтите на малките и това им тежи. Възрастните са склонни да проектират своите неосъществени мечти върху тях. И когато детето им ги изненада със своя идея, несъзнателно се опитват да го вкарат в собствените си представи за щастие и успех. А то има право само да си напише сценария на живота. Едно от децата ми каза: “Искам да стана плувец, а нашите искат да съм умен”. А друго: “Когато споделя с майка си мечтата ми, тя ми казва, че е глупава.” Родителите искат децата им да са успешни, но пренебрегват мечтите им, като им слагат дебело очертани граници и не им позволяват да реализират потенциала си.

Какво искат да се промени в училище?

Да имат право на мнение, да са изслушвани и разбирани, което възрастните и учителите често не правят. Искат училището да е по-забавно - да има игри, смях, чувство за хумор. Радостта от живота е характерна за децата, а много родители изискват от малките да са сериозни. Казват им: “Докато не си научиш, нямаш право да излезеш навън!”, а то се прибира от училище. Много по-добре ще учи, ако първо поиграе навън.

Има ли деца, които са заобичали мразен предмет благодарение на родителите си?

На въпроса как обича да се забавлява с родителитe си едно дете отговори: “Обичам да учим заедно”. Има деца, които казват, че каквото и да правят с родителите си, се забавляват.

А страхуват ли се от родителите си?

Някои отговарят на въпросите ми с недомлъвки. Дори тези, които убедено казват, че не ги наказват и не им се карат, понякога се страхуват да споделят истината.

Защо родителите се карат на децата си?

Защото се чувстват задължени да се фокусират върху това, което не е наред. Тези, които се смятат за по-отговорни, се чувстват задължени да обмислят всички негативни сценарии, за да ги избегнат. Това е грешка, защото фокусират мисловната си енергия върху негативното и пропускат да обмислят положителните варианти. Похвалите винаги работят повече от критиките. Ако често упрекваме детето, то развива комплекси, свива се и се изпълва със страхове. Започва да мисли, че е неможещо, че не заслужава да бъде обичано, че родителите не се гордеят с него. А това ще му пречи през целия живот да е успешно. Когато му се казва, че може да се справи с всяка ситуация, че върви напред, може да реализира огромен потенциал. А той при децата е нелимитиран.

Често са наказвани за ниски оценки, дори да стоят с вдигнати ръце в ъгъла, което е унижение за детето и лошо за бъдещото му развитие. И когато попитах учениците какви родители ще са самите те, някои ми обясниха как ще наказват своите деца. Те вече са копирали грешния модел на наказанията. Най-популярната “санкция” е лишаване от любими занимания - телевизия, компютър, телефон, джобни, излизане от къщи. Представете си какво ще се случи с един родител ако го уволнят от работа и някой го накаже с всичко това?

Как родителите да поощрят детето си да учи след ниска оценка?

Ниската оценка е знак, че то не знае как да учи или че преподавателят не е достатъчно добър. И родителят трябва да се опита да заинтригува детето, като го мотивира защо ще са му нужни тези знания. Родителят трябва да приема детето каквото е, да му даде максимум любов, разбиране и подкрепа и то ще го радва все повече.

Гушкането и целувките разглезват ли?

Не, по-скоро те са жизнено важни. Има остаряло схващане, че показването на любов може да разглези детето и то да си позволява прекалено много. Обичаното дете расте осъзната личност.

Как родителите най-лесно да решават проблемите с децата си?

Най-добрият начин са разговорите. Родителите обикновено говорят назидателно на детето и се получава монолог. Тогава то изключва и обикновено няма ефект от този разговор. Дори на инат може да направи обратното. Добре е да имаме равнопоставен разговор, да искаме мнението на детето, да се опитаме да направим връзка между нашата и неговата душа. Тя е най-трудна за постигане, но най-важната. Когато родителите се приберат у дома, обикновено питат детето си: “Изпитаха ли те?”, “Обядвал ли си?”, а е по-важно да се поинтересуват как е, да го гушнат и кажат, че го обичат. Това ще изгради духовната връзка между тях. Родителите мислят, че ако то е получило шестица и е нахранено, всичко е наред, а може да е депресирано, да има страхове. Ако детето споделя с нас всеки страх, може да сме спокойни, че няма да се пристрасти към наркотиците и да развие агресия или хранително разстройство.

Важно е родителите да възпитат децата си творчески, без да повтарят заучени модели, винаги да се допитват до душата си и да се поставят на тяхно място при всяка ситуация.