Да бъдеш верен или да бъдеш щастлив?

„Отворени връзки“, „неангажиращо преживяване“, „сексуални приятели без ангажименти“… Наречете го както искате.
По-вълнуващото е дали в наши дни трябва да очакваме вярност? И дали тя е задължителното условие за щастие.

Най-често очакваме заради „страха от закона“.
Има подпис, дете, кредити, ангажименти, няма мърдане.
В друг случай очакваме вярност, ако партньорът е материално зависим от нас - „Аз каквото й осигурявам, друг не може да й го даде….“
Понякога пък се смятаме за неотразими - „Къде ще намери жена като мен – красива, умна, отлична домакиня…“

В определени етнически общности верността се подразбира от традиционния морал. Ако не ти идва отвътре да си верен, ще трябва да се опитваш, иначе ще бъдеш отхвърлен от общността.

Всички тия случаи обаче не включват свободния избор на нашия партньор, а неговите страхове, зависимости и страсти.

Кога сме верни по собствен избор?
Когато чувстваме другия част от своето семейство и род. Когато от сърце сме му благодарни за нещо. Когато го разбираме, състрадаваме, може да се поставим на негово място. Когато този човек и неговата житейска кауза ни харесват.

Ако сложим ръка на сърцето си, най-вероятно няма да искаме партньорът ни да прояви лоялност от страх или по принуда. Когато го принуждаваме, ние вече страдаме. И вече се боим, че може да го загубим.
Как да провокираме у другия искрена лоялност, на която наистина „в радост и беда“ може да се опрем?

Най-напред, трябва повече да повярваме в Него или в Нея. Да повярваме, че е единствен, уникален човек със своите слаби страни, но и със своята сила.
С положения в него божествен образ на благородство, борбеност, творчество и … лоялност. Трябва да сме наясно с възможните изкушения, но без да се водим от общите страхове, че „жените винаги са такива“ или „мъжете винаги са онакива“.
И не трябва да го следим. Трябва да го опознаваме.

Доверието, независимо дали е към дете или престъпник, поражда в отговор благодарност, уважение и насрещна лоялност. Така че първото нещо, което трябва да направим, за да провокираме вярност, е да даваме свобода.

Ама колко свобода, ще кажете? Зависи. Един мъж иска почти всяка седмица да ходи на риба. Дори да не разбираме, това е незаменим релакс и обновява душата на някои хора.
Друг иска просто свобода кои програми да гледа по телевизията.

В едно тъжно и трогателно интервю съпругата на загиналия наш алпинист Христо Проданов: „Знаех, че всеки път може да не се върне при семейството ни, но без планината нямаше да бъде той...“

Нуждите на другия от свобода или близост е хубаво да се изяснят още в процеса на опознаване, а не да очакваме, че „след брака той или тя коренно ще се промени“.

Докато се опознаваме, се съсредоточаваме върху удоволствието, отлагайки проблемните теми „за по-късно“.
Но дали верността е удоволствие? Не.
Верността е онова усилие, което не ни идва отвътре.
Верността, породена от силна любовна емоция, е нещо естествено. Но в една връзка чувството на любов, симпатия и одобрение не е постоянна величина. Дори може да се каже, че подобна постоянна еуфория би била убийствена.

Не бихме се концентрирали в нищо друго, не бихме напреднали в никоя друга област на живота, ако не можехме да охладняваме понякога в емоцията на любовта. Затова верността е нещо като стената на нашия дом, която винаги държи покрива.
Цветята по прозорците може да се подновяват, хората да са повече или по-малко, но домът стои. Това е верността, която самите ние очакваме. А това, което очакваме, това и ние трябва да даваме.

Постоянното задушаване на партньора, стремежът „абсолютно всичко да вършим заедно“, не са белег за нашата голяма вярност, а за нашия голям страх.
Ще кажете: „Страх лозе пази“. От какво трябва да се боим? Не толкова от мъжката или женската природа.
Много повече трябва да се боим от средата, в която семейството ни вирее и общува.

Стремежът да се разбие общността, родът в наше време процъфтява. Дори учениците попадат под ударите на очакването, че ако не си бил с много партньори, ти си изостанал или направо „не си наред“.

Но именно в изначалния духовен ред, а не в задоволяването на всяка прищявка, ние може да намерим енергия и сила.
Диетата не е само за тялото, но и за душевните ни преживявания.
Ако не само получаваме, а и даваме, в нас ще тече правилният обмен.
Тогава истинското дългосрочно щастие е възможно.