Понякога искам да разбера защо Бог е написал тази приказка

Понякога сякаш съм нетърпелива да знам какво ще се случи. Като малко дете, което иска да му прочетат бързо-бързо края на приказката, защото е толкова емоционално и не може да чака. Понякога сякаш искам да разбера защо Бог е написал тази приказка, да влезна в ума му и да разбера всичко. Но не мога, разбира се. Все пак не спирам да се опитвам да отгатна.

Понякога ми е уютно в мен си, тихо и спокойно. Обикновено е така, след силна буря, която ме е разтресла до всеки възможен детайл. Или преди нея.

Да си тук и сега, да ти е хубаво, дори и нищо особено да не правиш. Да ти е хубаво, защото е топло, или защото вали. Да ти е хубаво, защото е петък, защото слушаш невероятно готината музика, защото всички са си в къщи, защото ще пътуваш скоро, защото динята си я уцелил сладка. Защото прането мирише на чисто, защото ти е хубаво от всичко.

Ей това състояние как търся, намирам и пак губя в необратим кръговрат. Галоп, който никога не спира.

Има ли начин да съм постоянно в баланс? Дали това ще е жив живот? Дали и другите хора преживяват всичко толкова жизнеразкъсващо, на живот и смърт, тук, сега и веднага?

Толкова копнеем всички за почивка, а почивката идва, когато умовете ни са чисти и спокойни. Когато тялото е здраво и душата пълна с тишина и доволство. Почивката може да дойде след най-тежката и смачкваща седмица в живота ти. Седейки премазан от всичко случило се, да се чувстваш по-жив от всякога, по-доволен и отпочиваш, както никога до сега.

Респективно, може да си „на почивка” в най-величествения „лъскаж” в световен мащаб и да ти е тягостно, уморено на душата, тъжно и самотно на сърцето. Да се дразниш от всичко, да препускат мислите ти и да са черни и самотни нощите ти. Но ти се водиш почиващ и като се върнеш от това място, си отнесен по общия параграф - взел дажбата за годината, а на теб ти се реве, защото не си усетил грам покой. И сега отново работа, семейни ангажименти, сметки, ежедневни битки, същата позната въртележка.

Не.

Слава Богу, отдавна нямам тази настройка за нещата и не робувам на изградените шаблони относно почивките. Най-обичам отдих извън стереотипите. На море през април, или октомври. И двете всъщност. Планина през август. Тогава всички са на морето, а планината е чиста, топла и гостоприемна. Обичам да си почивам в София по празниците. Тогава тя е само моя и на още няколко софиянци, които нямаме вила, село и планове за масови миграции точно сега, когато датата на календара е оцветена в червено. Защото сме свободни да го направим, когато си искаме.

И както си мислех, че днес, тази вечер именно ми е моментът – почивка, изведнъж започва да се гърми с пиратки под балкона ми. Целият хол се пълни с дим, аз съм на тъмно, за да не привличам вниманието на психопатите, които през юли са решили, че им е Нова година. И те се опитват да разпускат хората. Ама моят баланс нещо изхвърча.

Ще мине, замине и пак ще ми падне. Това, което вечно ми бяга, а аз все - аха да го хвана.

Балансът. Това клише. Но толкова приятно на допир. Като гъделичкащо стените на стомаха.

Кеф.