Цял тефтер няма да стигне да побера любимите ми цитати от Орхан Памук. Защото всяко изречение при него, всяка дума е от значение.
И всичко, което казва, не са просто изпипани метафори или красиво подредени думи, а вечни истини. Понякога болезнени, понякога дори некрасиви, но стойностни... какъвто е и самият живот.
“Аз се срамувам в представите си, но от представите си не се срамувам”
Орхан Памук е роден през 1952 г. в Истанбул в заможно семейство и има възможност да учи в най-старото американско училище в Турция “Робърт колеж”, а по-късно да следва архитектура в Истанбулския технически университет. Писането за него първоначално е хоби, но постепенно се превръща в основно занимание. Той изоставя архитектурата и се посвещава на него. Завършва журналистика в Истанбулския университет през 1976 г. До трийстата си година живее заедно с майка си, изцяло отдаден на това да напише първата си книга и да намери издател, който да повярва в него.
През 1982 г. се жени за историчка, дипломирана от Колумбийския университет в Ню Йорк. Под нейно влияние Памук посещава курсове в този университет, докато прави своите проучвания за “Черна книга”. През 2006 г. Памук става лектор в Колумбийския университет, където днес е професор и преподава сравнителна литература и творческо писане.
Със сигурност Орхан Памук е превъзмогнал този свой страх. Или поне съдбата му е отредила път, по който да го избегне. Защото едва ли човек като него може да се страхува да не означава нищо. Творчеството му е преведено на над 50 езика, а продажбите от книгите му надхвърлят седем милиона копия. През 2002 г. печели престижната италианска награда “Кавур”, през 2003 г. - международната награда IMPAC за “Името ми е Червен”, през 2005 г. става лауреат на Наградата за мир, присъждана от организацията на германските книготърговци, получава френската награда “Медичи” за най-добър чуждестранен роман за “Сняг”, става почетен член на Американската академия за литература и изкуство, а списание “Тайм” го включва в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света. На 12 октомври 2006 г. е награден с Нобелова награда за литература.
“Не е достатъчно да си онеправдан, трябва и да си справедлив”
Въпреки цялата слава, която е донесъл на Турция, писателят има доста врагове в родината си. Имало е период в живота му, когато дори се е страхувал да се прибира в Истанбул, защото е имало заплахи за живота му.
Всъщност основната причина за негативното отношение към него е изказване на писателя в интервю за цюрихския вестник “Тагес Анцайгер” през 2005 г.: “Трийсет хиляди кюрди и един милион арменци бяха убити в тези земи (Турция) и никой освен мен не се осмелява да говори за това”. Тези думи събуждат гнева на националистите, които завеждат дело срещу Памук за обида към турската идентичност.
Делото срещу него е повдигнато от Кемал Керинчсиз и от роднини на четирима турски войници, загинали в бойни действия. Съдът първоначално отхвърля делото, защото според него думите на Памук не засягат конкретни личности, но при повторно разглеждане писателят дори е признат за виновен и ще трябва да изплати 6000 турски лири на петимата души, подали жалба срещу него.
Турските власти обаче разкриват, че Кемал Керинчсиз, който е повдигнал делото, е бил член на антиправителствената организация “Ергенекон”, която и имала за цел да убие Памук.
Орхан Памук почти разплаква присъстващите с речта си при получаването на Нобелова награда, публикувана на български от издателство и фондация “Балкани”. В нея той разказва за баща си, за детството си и как намира вдъхновение: “Писателят е някой, който прекарва години в търпеливи опити да открие второто същество в себе си и света, който го прави това, което е. Когато говоря за писане, първото нещо, което ми идва на ум, не е роман, стихотворение или литературна традиция, а човек, който се затваря в една стая, сяда на масата и сам поглежда вътре в себе си... Писането е да превърнеш това вглъбяване в думи, да изследваш света, в който този човек преминава, когато се оттегли в себе си, и да го направиш с търпение, инат и радост. Докато седя на масата си с дни, месеци, години, бавно добавяйки думи към празната страница, имам чувството, че създавам един нов свят, сякаш давам живот на този друг човек вътре в мен...
Както знаете, въпросът, който най-често ни задават на нас, писателите, любимият въпрос е “Защо пишете?” Аз пиша, защото имам вродена потребност да пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите хора. Пиша, защото искам да чета книги като тези, които пиша.
Пиша, защото съм ви ядосан на всички. Пиша, защото обичам да седя в стаята и да пиша по цял ден. Пиша, защото мога да взема участие в реалния живот само като го променя.
Пиша, защото искам другите, всички вие, целият свят да знае какъв живот сме водели и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам миризмата на хартия, писалка и мастило. Пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече отколкото вярвам в каквото и да е друго. Пиша, защото ми е навик, страст.
Пиша, защото ме е страх да не бъда забравен. Пиша, защото обичам славата и интереса, които донася писането. Пиша, за да бъда сам. Може би пиша, защото се надявам да разбера защо съм толкова ядосан на всички ви, толкова много, много ядосан. Пиша, защото обичам да бъда четен.
Пиша, защото веднъж започнал роман, есе, страница, искам да завърша. Пиша, защото всички очакват от мен да пиша. Пиша, защото вярвам по детски в безсмъртието на библиотеките и в начина, по който книгите ми стоят на лавицата. Пиша, защото е вълнуващо да превърнеш всичките красоти и богатства на живота в думи. Пиша не за да разкажа история, а за да съчиня история. Пиша, защото искам да избягам от тревожното чувство, че има място, където трябва да отида - просто като в сън - но не мога да стигна дотам. Пиша, защото никога не съм успявал да бъда щастлив. Пиша, за да съм щастлив”.
Коментари (0)
Вашият коментар