"Позитивна" история с почти смъртна присъда

Всички знаем, че един ден ще умрем и всички живеем така, все едно сме безсмъртни. Някои от нас разполагат с божествени теории, други с хладилниците си, трети с любовника си. Тошка Иванова има своето „Позитивно“! Това е нейният Избор. Правете избора си днес така, че да не пречите на другите, а ако можете и да сте им полезни. Прочетете книгата на Тошка, за да разберете как се живее с хепатит С в България – позитивно и смислено.

От Хепатит С може да се заразиш и при зъболекаря
Болните от хепатит С в България са над 150 хиляди и голяма част от тях не знаят все още, че са болни. Ще го разберат на някакъв етап, дано да имат моя късмет и да го разберат навреме. Това заболяване предизвиква възпаление на черния дроб и ако не се лекува навреме води до цироза и рак. Предава се единствено чрез кръвен контакт. За хепатит С няма ваксина. Шансът организмът да се справи с него сам е малък. Симптоми няма и не разбираш, че ти се случва. За да разбереш, трябва да си правиш редовни изследвания и да имаш висока здравна култура. Хората мислят, че могат да се разболеят само ако са използвали венозни наркотици, а това е заблуда. Може да се заразиш дори на зъболекарския стол, ако стоматологът ти е без ръкавици или при операция. При татуиране също има рискове. Винаги съм искала пред мен да се отварят иглите, за да съм сигурна, че са нови, но не знаех, че трябва да се сменят и съдовете и боите, с които се прави татуировката. Ако хората бяха запознати и отговорни да изискват зъболекарят им да носи ръкавици например, това би помогнало да се ограничи разпространението на болестта.

В главата ми това значеше смъртна присъда
Тъкмо бях навършила 27 г. и бях приключила тежка любовна връзка. Реших да си направя тест за СПИН в кабинета за безплатни изследвания в Майчин дом. Казаха, че в момента имат безплатни тестове за хепатитите, ако искам да ми пуснат. Можех да кажа „не“, но приех. След една седмица чух в телефонната слушалка: „резултатът ви за хепатит С е положителен”. В първия момент не разбрах какво ми казват. Усетих как сърцето ми се удря глухо в ребрата, а дланите ми се изпотиха. Изстинах. Жената отсреща продължи да говори. Отговарях механично. „Ползвате ли венозни наркотици?” Не. „Някога ползвали ли сте венозни наркотици?” Не, по дяволите. Как е възможно да съм се заразила? „Хепатит С се предава по кръвен път. Вземете мерки”. И ми затвори телефона. Какво знам за хепатит С? Почти нищо. В главата ми това значеше смъртна присъда. Не знам как съм заразена и сигурно няма да разбера никога. Имам правена операция и десетки на брой ходения на зъболекар, имам пиърсинги, татуировка.

Един от начините човек да се изследва безплатно за хепатит е да дари кръв. Във всяка цивилизована държава вземаната кръв се проверява, а дарителят получава информация за здравния си статус. Дарявала съм кръв няколко пъти. Всеки път са ми казвали, че ако има някакъв проблем, ще ми се обадят. Никой не ми се е обаждал. Ако мога да вярвам на отговорността на институциите, значи до 2002 г., когато е последното ми кръводаряване, съм била здрава. Надявам се, ако съм била болна, кръвта ми да е била надеждно изследвана и да не е отишла при някой здрав човек.

Най-сериозните увреждания са на душата
Започнах да обикалям и разпитвам. Помощта, която получих бе от пациентското сдружение ХепАктив. От сайта и форума, където се събират хората с този проблем. Разбрах, че се взима направление за гастроендокринолог, който е и хепатолог. Лечението продължи една година и струваше 4 хил. лв. на месец. Поема се от здравната каса след като те одобрят. Споделих само с най-близките. Не исках приятелите ми да знаят и да ме съжаляват. Може би затова се наложи да ходя на психотерапевт.
Аз съм доста активен човек, пътувам, виждам се с много хора. През тази година на лечение се изолирах напълно, изпитвах агресия и нямах физически сили, общуването ме уморяваше. Продължих да ходя на работа, криейки от всички болестта си. Разбрах, че хепатит С не е смъртна присъда, а заболяване. Да си болен от хепатит С не е много по-различно от това да си болен от диабет, например. Разликата е основно в начина, по който ти и другите приемате тази болест.
Другите, здравите, към които доскоро си принадлежал и ти. И най-сериозните увреждания, които това заболяване може да причини, не са на черния ти дроб, а на душата ти – на начина, по който гледаш на живота, на отношенията ти с другите, на вътрешния ти свят. Ако преди си се разкисвал от една обикновена настинка, сега ще приемеш за нормално да ходиш на работа с температура, да те боли глава и да се чувстваш отпаднал. Вече знам какво е да се чувстваш на 90 – боли те всичко, цялото тяло, до върховете на пръстите, въздухът не стига, силите не стигат. Животът не ти стига. Свикваш, защото самосъжалението не води до нищо добро. Стремежите ми в живота останаха за после. По-важното бе да се излекувам. Вирусът изчезна на третия месец, което бе много добър резултат, а най-важното е да го задържиш половин година след края на лечението.

Научих се на търпение
Болестта ми помогна да преподредя приоритетите си. Спрях да се ядосвам за глупости. Обърнах се към себе си. Болестта те кара да мислиш за това какъв си, какъв искаш да бъдеш. Сега след като съм излекувана напълно нямам кардинални планове за промяна на света, но се опитвам да живея така, че да се чувствам полезна. Уча се да обичам живота си с всичките му прекрасни моменти, глупави грешки и гадости. Зарязвала съм всичко заради някого, давала съм всичко на някого, изпитвала съм какво е да клатиш краката си на 1200 м над земята, висящ в нищото, свободен. Никога не съм спирала да сънувам, че летя. Обожавам живота си. Научих се на търпение. Научих, че днешният ден е точно толкова пълен с възможности, колкото утрешният. Не отлагайте живота си, никой няма да отложи края му.