Калина Д.: След 9 години усърден труд ме изхвърлиха от работа заради една златотърсачка

Беше едно безкрайно падане. Летях в тъмна пропаст, която сякаш нямаше дъно, аз падах по гръб и с ужас и безсилие наблюдавах изчезващата светлина в другия край. Отворих очи, не, не сънувах. Гърчавата началничка на отдел „Човешки ресурси“ все още нелепо се усмихваше срещу мен, а прекият ми началник, с вдигнати зад тила ръце, гледаше мълчаливо през прозореца. „Да, мила. Правилно разбра, отиваш си след близо 9 години работа във фирмата, защото така и не се научи да си държиш езика зад зъбите и да си казваш C'Est la Vie, какво ме засяга, важното е, че си получавам заплатата в края на месеца!“. Като всеки нормален човек не си мислех, че съм застрахована от такива събития и да, не бях глупачка, усещах, че вече не съм удобна. Бях репетирала на ум какво ще кажа, как ще реагирам в такава ситуация, но уви, нищо не се получи.

Аз все пак мисля, че има какво още да дам и да покажа. Не може ли да ми дадете шанс? – промълви някой. Това аз ли го казах? Все едно се наблюдавах отстрани, на онзи кожен стол стоеше една обвивка, а съзнанието ми се подпираше някъде на стената на стаята като безмълвно наблюдаваше тримата участници в разговора и чакаше да свърши неравния мач.

"Ами, не! – краткия отговор на Жан ме върна скорострелно в реалността – Калина, решението е взето и не подлежи на обсъждане. За теб няма бъдеще в тази компания."

Бях вторачила поглед в петната от пот по ризата му. „Поне си свали ръцете“, мислех си аз.

"Ние няма какво да ти предложим", обади се пискливото гласче на Мирослава, шефката на отдел „Човешки Ресурси“ и побутна документите към моята обвивка.

Странно е колко много време ми е необходимо да опиша мислите и чувствата, през които минах в онзи момент и как тогава емоциите, трупани години наред, прелитаха за части от секундата през съзнанието ми. Това ли бяха същите хора, с които аз неколкократно правих срещи, за да коментираме готовността ми за следваща стъпка в кариерата и те, кимайки с онези шамандури, ме уверяваха, че и този момент ще дойде, че търпението ми ще бъде възнаградено? Е, дойде! Златният момент на слава, в който с един шут, шутовете ми показаха кой държи силните карти.

Шефът ми пак се зазяпа през прозореца и сякаш не на мен забоботи: "Aз съм готов да ти напиша препоръки. Смело давай телефона ми на компаниите, в които кандидатстваш. Ти винаги си била top performer и задачите, които са ти били поставяни, са били постигани в срок и с перфектно качество."

Добре, че бях седнала! Поне обвивката, де! Съзнанието ми току-що се бе свлякло по стената. Явно бях почнала да халюцинирам от стреса и слухът ми фантазираше, за да попречи на главния мозък да експлодира.

„Как така ми предлага да напусна фирмата, а в същото време ще ме препоръчва на други? Полудявам!“.

Нямах време за дълги анализи, т.к. Мирослава нервно се размърда на стола си, сякаш ми казваше “Хайде, подписвай документите и да приключваме“. След 5 минути положих подпис, удостоверяващ, че съм получила известието и тръгнах към стъклената врата на офис стаята.

"Ние знаем какво изпитваш и ти съчувстваме!", изписка слаботелесното същество.

„Боже, тази наистина ли си мисли, че от това ще се почувствам по-добре?“. Обърнах се и с приглушен глас казах: "Повярвай ми, не знаете и дано никога да не разбирате!"

Излъгах, вътрешно ги проклинах и се молех и те да изпитат това разочарование, което стягаше като обръч сърцето ми. На документа, който бях подписала в полусън, давах съгласието си да продължа да работя с тях още 6 седмици. Знаех много добре причината, трябваше да обуча заместник, т.к. през тези години винаги работех сама и никой нямаше конкретна идея в какво се изразяват задълженията ми.

Не можех да се храня, вечер, ако въобще успеех да заспя, сънувах все едни същи хора - тези, с които водих разговора. Събуждах се цялата плувнала в пот и се молех да не заспивам отново, за да не виждам омразните физиономии. Когато бях в офиса, сълзите ми постоянно се стичаха по бузите. Реших да не коментирам с колегите случилото се, за да разберат по официалния ред – т.е. чрез и-мейлите, които пускаха до цялата фирма, за да известят, че еди кой си напуска или го напускат. През цялото време обаче в главата ми се блъскаше един и същи въпрос. "Защо? Защо се случваше на мен? Защо сега, а не преди година или две?" Тъй като не можех да си отговоря сама, често питах най-близките ми. За съжаление никой от отговорите не потушаваше пожара, който гореше в мен и от който, да, знаех, страдах само аз. Моето огорчение и омраза ме задушаваха, докато подпалвачите привидно си живееха добре и по старому – с безкрайно пушене на цигарки пред офиса – Главният Център за Разпространение на Бързи Клюки, и дълги обяди извън офиса. Там се провеждаше анализ на наученото по време на пуш-паузите.

Аз не пуша. И си нося обяд от нас. От където и да погледнеш – една смотла, недостойна да се включи в екипа на „меринджеите“. Когато завърших университет, искрено вярвах, че с труд и упоритост мога да постигна всичко, че няма да има врата, която да не мога да отворя. Позовавах се на добрите си дипломи, езиците, които владеех, образованието в чужбина и широката обща култура, която получих, израствайки в добра семейна среда. Сега това чувство се завръща, отказвам да се предам, не са тези хората, които ще успеят да ме прекършат.

Човек никога не бива да губи вярата в способностите си.

Сигурно смятате, че аз съм поредната с неосновано вдигната глава. Майка ми ме възпитаваше под мотото: „Винаги ще се намери някой, който се справя по-добре от теб", "...но това не означава, че трябва да се отказваш от състезанието и да не тичаш след най-добрите“, допълваше баща ми. В онзи момент обаче основата, на която стъпвах, я нямаше. Когато минавах по коридорите и се засичах с началството, извръщах глава на другата страна, за да не срещнем погледи и да се разплача.

Седмица по-късно Жан насрочи среща, на която да ме информира за следващите стъпки. За секунда се загледах в студените му сини очи и си спомних как на една безкрайна бизнес среща, докато анализирах качествата му наум, се сетих за трима литературни герои – Страхливият лъв, Плашилото и Тенекиеният дървар. Само че за разлика от персонажите на Лиман Франк Баум той никога не откриваше смелостта или сърцето си, нито пък се научаваше да използва сламата, която запълваше пространството между ушите му. Смехът му беше запомнящ се - наподобяваше звънък кикот, по време на който главата му се клатеше нагоре-надолу като на играчките, украсяващи таблата на колите.

"Извиках те, за да ти кажа коя е твоята заместничка – започна директно той – Ти я познаваш. Нашият избор се спря на Виктория."

Признавам, че не бях изненадана. Виктория беше работила във фирмата в продължение на една година на позиция по заместване. Беше около 30-годишна, с дълга руса коса, сини очи и несъразмерно голям гръцки нос. Ходеше по коридорите, сякаш стъпваше по подиума на ревю от седмицата на висша мода в Париж. Лицето й винаги беше покрито с дебел пласт грим, който докарваше на погребална маска на някой фараон. По стечение на обстоятелствата тя замина на едноседмична командировка в чужбина с финансовия директор – 45-годишен левент с лъщящо, сякаш полирано теме, на което не бе останало и един-единствен косъм. Колегите шеговито го наричаха Хъмпти Дъмпти, защото беше висок завидните 165 см и когато седнеше зад огромното си бюро, единственото, което се виждаше зад монитора на компютъра, беше една яйцевидна глава с къси крачета, които висяха от стола, без какъвто и да е шанс да допрат пода. Описаният по-горе еталон за мъжка красота имаше съпруга и две деца. След като се върнаха от работното посещение, отношенията между Рапунцел и Яйцето не бяха същите. Когато изтече срока по заместване, Ставрос, истинското име на финансовия директор, почти полудя. Разигра началниците на всички отдели, но никой не можа да уреди нещо различно от временна заетост. Причината се коренеше във факта, че от годините на кризата компанията беше предприела резервирана политика за откриване на нови позиции и така се стигаше до единственото решение - някой трябваше да напусне фирмата, за да се освободи работно място. Принцесата не беше съгласна за пореден път да заеме временна позиция, за това ли беше работила толкова усърдно?! Така стигна до решението да напусне мелодраматично сцената на Голямата Международна Компания и да се завърне победоносно 3 месеца по-късно на моето място.

"Естествено, че я познавам, нали и нея обучавах, когато започна работа във фирмата, както обучавах и теб..."

С усмивка си спомних как при постъпването си на служба при нас Жан броеше клетките в екселската таблицата като държеше линийка в едната ръка, за да не си загуби реда и често чукаше по монитора с нея.

Последва неловко мълчание.

"Тя ще дойде при нас следващата седмица, ще сложим едно бюро до твоето, за да може да се учи."

В уречения ден госпожицата ме чакаше в стаята ми, поздравих я хладно. Тя съзаклятнически огледа дали има някой в коридора и затвори вратата. "Искам само да ти кажа, че не знаех за това, което се случва с теб. Жан ми се обадиии и ми каза, че имат подходяща позиция за мен, а аз имам крайна нужда от промяна. – подхвана за „Добър ден“ Русокоска. Реших, че трябва да прекъсна театъра още в първа част: "Виж, ще свърша това, за което все още ми плаща тази фирма, но нека не се преструваме. Нямам сили и желание за това."

Никаква реакция не се изписа на маската. "Добреее, значи, кога почваме? Аз само имам да свърша една работа." "Когато ти е удобно, аз съм тук от 9:00 до 17:30."

Рапунцел се заклати на токчетата по коридора, но не стигна далеч, а именно до съседната врата, където беше кабинетът на финансовия директор.

Малко по-късно отново ме привикаха на среща при началника и шефката на „Човешки ресурси“. При влизането ми в помещението за пореден път ми направи впечатление болезнената кльощавост на Мирослава, както и подобната на старинен папирус кожа, мътните очи и пожълтели зъби - сигурни показатели за човек, който злоупотребява с цигари, алкохол, ако не и с нещо друго. Очевидно беше, че от години съзнанието и се противеше на заниманието, с което си изкарваше хляба и и бяха необходими помощни средства, за да намира спокойствие.

Човек какво ли не прави за пари.

"Искаме да пуснем съобщение до колегите за твоето напускане, но не знаем какво да напишем", подхвана Мирослава. "Как така какво да напишете?"... "Ами какво да им кажем, каква е причината?" "Хубав въпрос – засмях се аз – лошото е, че и аз не мога да си отговоря на него, така че не мога да ви помогна."

"Да кажем, че е по твое желание?", предложи Мирослава.

В този момент последните капки енергия, които ми бяха останали, се мобилизираха, за да избухна.

"Няма начин, освен ако не искате да препратя до всички сканирана офертата, която подписах в отговор на вашия и-мейл. Нямам какво да крия и не се срамувам от постигнатото през тези 9 години, така че ще напишете истината, че вие ме освобождавате!"

Следобеда прекият ми началник изпрати сладникаво съобщение, което непохватно се опитваше да избегне основната тема като ми благодареше за това, което съм направила и правех за фирмата. В общи линии, третокласник щеше да се справи по-добре, беше пълно с правописни и стилистични грешки. Отново пропуск от моя страна, не бях му показала от къде се включва спел чек-а.

Новината доведе до очаквания резултат, този, който бях наблюдавала многократно с колегите, които напуснаха компанията преди мен. Хората се деляха на три групи – първата забождаше поглед в мокета, когато се разминаваха по коридора с теб, сякаш си саксия и с ужас ускоряваха крачка да не би по случайност кашпата да проговори и вождовете да ги заподозрат в подривна дейност срещу властта. Друга част бяха „поддръжниците“, тези, които виждаха подходяща възможност да си начешат езиците и да изкажат своето възмущение как „за пореден път ръководството изпуска ценен кадър“, всичко поднесено с подходящ патос, наподобяващ този, който биха използвали по новините в случай, че съобщават за насочила се към Земята унищожителна комета.

Малко са хората, които мълчаливо застават до вас и независимо от обстоятелствата си остават ваши приятели.

В последните оставащи дни получих покана за среща от изпълнителния директор на фирмата, който беше чужденец. В мен се зароди надежда, че ще разбера най-накрая къде е проблемът. Разговорът обаче не стартира добре. "Аз дълбоко съжалявам за случващото се с теб – започна внимателно той. – Осъзнавам, че времето, което си изкарала с нас, се равнява на продължителността на средностатистически брак и в момента изживяваме нещо като развод, за който, както и в живота, и двете страни имат вина."

"Радвам се, че подхванахте темата за вината. На мен ми интересно да разбера каква е моята", прекъснах го аз в опит да скъся въведението.

"Ти си изпълнителен служител, но ние мислим, че Виктория има заложби, които може да разгърне в нашата компания", отвърна той.

"Бъдете по-конкретен. Говори повече чужди езици, по-добра е в ексела, познава по-добре бизнеса, комуникира по-добре с хората или се справя по-успешно от мен в критични ситуации?"

"Ами ние просто смятаме, че е по-добра!"

Забелязах, че събеседникът ми започна нервно да тактува с крак, все едно шие на невидима крачна шевна машина и бюрото му започна заплашително да се клати, докато аз се стараех да запазя видимо спокойствие.

"Жан пожела да бъдеш сменена и аз като негов началник не мога да не застана зад неговото решение."

"Тоест, ако утре Жан ви каже да гръмнете случаен минувач на улицата, вие ще го сторите, без да попитате за причините?"

"Не, разбира се, че не. Аз коментирах ситуацията с твои колеги. Голяма част от тях те защитиха, но имаше и такива, които застанаха срещу теб."

"Да и тук се стига до въпроса кои от тези гласове искате да чуете. Аз не искам да знам кои са хората до мен или срещу мен, а вашите доводи за взетото решение!"

От другата страна на масата вече бяха ушили цяла колекция прет- а- порте за есенно – зимния сезон. Буквално разчитах мислите изписани на намръщената му физиономия - „Защо не си затраеш, за да си изиграя ролята на добър и благороден чичко и ти като възпитано дете да ми благодариш, да си стиснем ръцете и кой от къде е!“.

Срещата приключи бързо и без ръкостискане, а аз изскочих от кабинета като тапа и още по-объркана от колкото влязох.

Наближаваше последният ми ден. Реших да замина при приятели в Германия, за да презаредя батериите. Купих си самолетен билет за датата на последния ми работен ден, дори се налагаше да тръгна няколко часа по-рано от края на работното време, за което предварително получих разрешението на началството.

И ето, че заветният ден дойде. Дотътрих се до офиса с куфара, подготвих си обходния лист и тръгнах да събирам автографи. Времето минаваше, а Мирослава така и не ме викаше в кабинета си. Оставаха по-малко от 2 часа до полета. Вече сериозно изнервена, нахлух в кабинета й.

"Мирослава, помолих те документите ми да са готови до обяд, какво става?"

"Ох, ами аз... Трябва ми още един подпис, този на Ставрос, но той изчезна някъде и не си вдига телефона", приплака тя.

Веднага се усетих къде е и с кого е.

"Няма да мръдна от стаята ти до като не си получа документите, звънни му пак!"

Мирослава хвана телефона и на някое от поредните позвънявания от другата страна се чу ядосания глас на финансовия директор.

"Ставрос, как може да си толкова безотговорен! Нали преди 3 дни говорих с теб за документите на Калина и че трябва да си в офиса по това време."

Последва кратък отговор и връзката прекъсна.

"Идвааа", с блажена усмивка ме информира тя.

След 5 минути видях през прозореца една от служебните коли да влита на паркинга и от купето и изскочиха двама души – Виктория и самият Ставрос. Възхитих се невероятните способности на Русокоска - докато препускаше между колите, умело си наместваше и закопчаваше полата. Мирослава беше с гръб и не виждаше тази сцена. Исках да и фрасна главата, така че да я завъртя на 180 градуса, а след това да изрева в ухото й "С това ли ме превъзхожда тази коза?“

Финансовият директор довтаса след минута, подписа се, където му посочиха, и с мазна усмивка ми подаде ръка на сбогуване. Сбърчих чело, нямах никакво желание да подам ръка на това смешно джудже, не само защото го ненавиждах като личност, а и защото знаех къде са били ръцете му до преди 5 минути... В следващия момент тичах надолу по стълбите. На една от междустълбичните площадки висеше огромен колаж със снимки на служители. Бяха го поставили преди доста години, когато все още бяхме млад и кипящ от ентусиазъм екип. Голяма част от „изображенията” отдавна не работеха за фирмата, моята снимка също се мъдреше там. По средата на паното беше изписан девиза: „Ние сме тези, които правят нещата различни“. Загубих няколко ценни секунди да го разгледам за последен път. Преди се чувствах горда, че и аз съм включена в тази група, сега се чувствах жалка. Жалка за това, че бях повярвала на един лозунг, който очевидно всички „големи“ използват, за да впрегнат глупави добичета като мен. 9 години по-късно отново се явявах на старта, но нямах останали сили и вяра, че някъде там ме очаква нещо по-добро.

Кошмарите ми продължаваха месеци наред, след като за последен път прекрачих прага на онзи офис. Всяка вечер в сънищата ми ме посещаваха моите стари познайници – Рапунцел, Яйцето, Жан, изпълнителният директор и веяната скумрия Мирослава. Исках да плача и със сълзите да изхвърля от себе си всички негативни емоции, да ми олекне, но и една сълза не се търкулваше.

Мразех ги до дъното на душата си, а не знаех защо.

Защото бяха хитри и успяха да ме избутат от пътя? Кой ми беше виновен, трябваше да го предвидя. Защото не ме подкрепиха и аз толкова години гонех хоризонта? Не знам... Чудех се каква е поуката, която трябваше да си извадя от тази случка, как трябваше да се „нагодя“ към тази среда. Исках и аз да правя нещата различни, но не по начина, по който ми демонстрираха. Мразех безсилието си и това, че единственият ми шанс за възмездие е в ръцете на съдбата, на Господ, на провидението, наричайте го както искате. За първи път трябваше да чакам някой друг да свърши нещо, което беше мое желание. Надежда ми се уповаваше на вярата, че всичко в природaта се крепи на равновесието. Ако дадеш - ще ти дадат, ако вземеш - ще ти вземат, не в момента, в който ти си упражнил действието, а тогава, когато най-малко очакваш. Така че, дядо Боже... ти си на ред!