Здравейте, мили приятели!
Чета страшни истории във вашата рубрика за споделяне на любовта. Настръхвам при мисълта колко страдание има по този свят, колко изморени от болка душu. Затова реших да ви разкажа нашата история. Искам да дам надежда на обезнадеждените и самотните. Искам всички да се усмихнат и да повярват в щастливото си бъдеще. Защото то идва, само му повярвайте и не се задоволявайте с полущастие.
Аз се лутах дълго в търсене на идеалния мъж. Докато накрая не си дадох сметка, че такъв още не се е родил. Няма идеални хора, но все пак продължих да вярвам, че има идеални половинки. Такива, които разговарят помежду си по много различни начини и съвсем не само чрез думи. Такива, които не могат да понесат мисълта да загубят другия, да бъдат за дълго разделени, половинката им да страда или да се чувства самотна.
Бях малко над 30 години, когато се отказах да чакам голямата любов. Срещнах свестен човек, с когото не се карахме никога, подкрепяхме се и имахме що-годе едни и същи ценности в живота. И реших, че няма какво да се туткам повече и да мечтая като хлапачка. Приех предложението му за брак и нещата потръгнаха по план – сватба, апартамент, първо дете, второ дете.
Вече бяхме малко над 40 години и двамата. Една вечер седяхме на дивана в хола, а между нас се беше възцарила тишина поне от два чaса. Той четеше вестник, после започна да решава кръстословица, аз говорих с приятелка и гледах малко новини. По едно време се спогледахме и сякаш и двамата разбрахме какво мисли другият. Той попита пръв това, което аз щях да питам него: „Ти щастлива ли си?“ „Не“, изстрелях аз, изненадана от самата себе си. Поговорихме за първи път в нашия семеен живот искрено и отворено. Той също не беше щастлив, оказа се, от години. И двамата се чувствахме стари и повехнали и нямахме желание за нищо, сякаш животът ни беше свършил. Накрая се прегърнахме и си обещахме, че няма да допуснем това да ни убие.
Говорихме с децата още на следващия ден, а след няколко седмици се разведохме. Когато той си намери подходяща квартира, се изнесе. С момичетата му помогнахме да се обзаведе. Странно, но нито за миг никой от нас не усети тъга. Напротив – за първи път децата ни виждаха приповдигнати и дори казаха, че изведнъж сме започнали да изглеждаме по-млади.
Срещнах любовта по-бързо, отколкото дори успях да се разделя с брака си. Той буквално ме чакаше на ъгъла. Той – онзи, когото вече мога да нарека „моята половинка“. Мъжът, с когото живеем щастливо, сякаш минаваме през втора младост. Наскоро бившият ми съпруг също се влюби. Често се виждаме като приятели и всеки път се поздравяваме за избора, който направихме. Това беше отговорен избор пред нашите деца. Ако не го бяхме направили, те цял живот щяха да имат едни полущастливи родители, доволни от своето полущастие. Показахме им, че любовта съществува и макар понякога да ни обърква, тя рано или късно се появява. Стига да имаш смелостта да я изчакаш и да държиш на нея, само на нея. Полущастието е за страхливците. Всички останали живеят истински живот!
Благодарим на Е.П. за нейната изповед.
Коментари (0)
Вашият коментар