Стефания Колева: Артистите не сме звезди, а хора, които се опитват да живеят

Срещата със Стефания ме изненадва. Огнената, щура, шумна и открита Щефи от сцената и от екрана я няма. На нейно място разговарям с друго красиво момиче - по-крехко от очакваното, по-тихо и по-тревожно. Налага се да слея някои от отговорите й, защото тя ги дава с кратки, лишени от всякакви детайли и емоции изречения. Звучи опарена – от интервюта може би, а може би от нещо друго. Чак накрая лъвицата избухва и на мястото на разговора ни влиза с бум и сърце Стефания, каквато я очаквах. Развълнувана, яростна, непримирима. С истинска грива от емоции. Вижте.

Стефания, ти имаш ли сродна душа?
Имам приятели, с които се разбирам от една дума и с които имам много общи черти, но сродна душа нямам. Доколкото съм чела, душата може да се раздели в следващи прераждания на повече парченца и затова понякога ни се явява усещането, че познаваме някого. Сродната душа е всъщност част от теб. Но зная, че се случва рядко да се съберат парченцата от една душа.

Вярваш ли в тази теория?
Вярвам в преражданията. Вярвам, че поведението ти на земята по някакъв начин се записва и всичко се връща, че трябва да научиш урока си и е много трудно да разбереш какъв е той. Едва ли е само един урокът, но мисля, че има един главен. Аз не зная какъв ще се окаже моят урок, но усещам доста неща, върху които трябва да работя, и се старая.

По-трудно ли се живее с маска?
Да се живее – разбира се. Аз лично не си слагам маска извън сцената. Когато нещо не ми е симпатично, просто не му обръщам внимание и давам нататък. Не мога да се абстрахирам от всяко нещо, но се опитвам да не обръщам внимание на простотията, нахалното поведение, липсата на такт и навлизането рязко в лично пространство – това са нещата, които не мога да понасям.

Споделяла си, че твоят съпруг те е научил на търпение. На какво се научихте взаимно през годините, в които сте заедно?
Аз го уча на бързина, а той мен – на търпение. Там някъде се намира балансът, там се намираме и ние. Иначе всеки знае, че балансът се крие във взаимните компромиси.

Налагат ли ви се често?
Сигурно.

Може ли детето ти да бъде твоя сродна душа?
Мисля, че да. Дъщеря ми Катерина споделя с мен, което е хубаво и което ужасно много ценя. Защото не съм от родителите, които ще искат от нея „Абе кажи сега, кажи какво става.” Оставям я самичка да стигне до мен, както и аз, надявам се, деликатно се опитвам да я насочвам.

С твоя съпруг допълвате ли се в гледането и възпитанието?
Да, определено. Но той е по-силен в математиката.

А тя показва ли някакви заложби?
Още не е показала нещо конкретно. Усещам я, че й харесва да танцува. Импровизира някакви неща – липсват й думички, но има въображение. Радостна съм, че чете. Никога не съм прилагала натиск върху нея да чете. Тръгнахме от книжки, които аз съм харесвала като дете. Спомнях си какво ми е харесвало на една определена възраст, махах две години, защото сега децата се развиват доста по-бързо, и получавах възрастта, на която трябва да предложа книжката на Катерина. Разбира се, в библиотеката й фигурират и модерните автори.

Какво би искала за нея?
Да е смела. Да не се притеснява, да си отстоява мнението. Ако трябва, да не се съобразява. В съвремието има нужда хората да бъдат не дотам толерантни.

Това ли ти липсва на теб самата?
Да, липсва ми.

Разкажи защо.
Не искам.

Ваня Щерева беше казала, че си много споделяща, но не е вярно. Може би само в образцови домове (б.а. Стефания се снима в краткия филм по книгата на Ваня Щерева „Образцов дом”)?
Да, не съм споделяща. Само в образцови домове (смее се)... Там, където ми е написано от Ваня какво да споделям. Тя има желание да направи пълнометражен филм от първия си роман „Образцов дом” и аз страшно харесвам тази идея. Бих била щастлива, ако се случи, защото на пазара ще излезе нещо различно.

Спомена думата щастлива. Щастлива ли си?
Да.

Защо?
Защото намирам хубавинята в малките неща – хубавото време, да си взема детето от училище, да се разходим, да се видя с приятели, това, че съм помогнала на един човек да се реализира професионално, такива неща.

Къде остана любовта?
Любовта е във всичко това.

А онази любов, голямата?
Голямата... Голямата любов си е голяма любов.

Случва ли се?
Сигурно.

Обичаш да правиш необикновени изненади. Като не ти се говори за голямата любов, кажи за малките жестове.
Веднъж за рожден ден на мъжа ми записах радиопредаване, което беше само за него. Това се случи с помощта на Богдана Трифонова от „БГ радио”. Стана супер забавно и много приятно. Той е любител на сиренето. Според мен няма друг, който да яде такива количества сирене. Затова тортата му беше тенекия сирене. Правила съм какво ли не. В шоколадово яйце съм слагала послание, подарявала съм самолетни билети до Казабланка, сервирала съм чай в счупени чаши, а за всяка годишнина на майка ми и баща ми им подарявам везани от мен възглавнички. Тръгна от 20-та им годишнина. Първите бяха много смешни, защото бях мъничка. С течение на времето придобиваха различен стил според това каква съм. Заедно с възглавничката в пуха съм слагала разни неща. Понеже аз съм плодът на тази любов, съм слагала в нея яйце, биберон, тиква.

Защо тиква, какво е символизирала?
Ами че съм тиква (смях). За 45-годишнината подарих на родителите си възглавничка с надпис: „45 години не стигат”.

Има ли все още такива любови?
Не знам. Аз съм израснала в семейство, което цял живот е било заедно, и ми е много трудно да повярвам, че когато хората са семейство, не са един отбор. И това много ме приземява. Все си вярвам, че има такава любов.

Мъжът ти споменава в едно интервю, че пишеш. Често ли го правиш?
Нямам амбиция, но е нещо като хоби. То още се мъти, но се надявам скоро да разкажа повече за това. Да, обичам да пиша разкази и не само. Но да видим какво ще стане.

Лъв като теб амбициозен ли е много?
Зависи за какво. Ако говорим за работата ми, си изпипвам нещата доколкото смятам, че е нужно – до предела на това, което работя. Но голо амбициозна не съм – да виждам, че не става и да искам да мина границата – не. Нанюхвам докъде може. Смятам, че хората трябва да знаят къде е границата. Другото граничи с някаква грозотия, която аз като естет не мога да приема.

Преди време си имала здравословен проблем и се е наложило да започнеш хранителен режим, нали така?
Той ми беше изработен от д-р Гайдурков и е строго индивидуален, не мога да го препоръчвам. Но ако човек има проблем и реши, че може винаги да живее по този начин, му се правят кръвни изследвания, взимат се предвид различни показатели и му се поставя лечение. Трябва обаче да узрее за такова решение.

Тоест здравословният начин на хранене е вид лечение за цял живот?
Да, точно така е и е много трудно. Както докторът казва, можеш да си позволиш празнични дни, но гледай да не са много често. Аз трудно се откъсвам от празничните дни, защото съм купонджия. Освен това съм лакомник и искам да опитам от всичко, а трябва да се следя.

Много жълти неща се пишат, реагираш ли им още?
Винаги се намира някой да ми каже. В началото се дразнех, вече не. Толкова е мерско и тъпо, че чак не му обръщаш внимание. Нито един път не съм прочела нещо хубаво за себе си, както и за колеги, които са доказали, че правят добри неща в професията си. Другото е, че се набляга на лайфстайл – как живееш, какви дрехи обличаш, с какво се гримираш, какво мислиш, някакви възвишени глупости.

А ти какво би искала да те питаме?
Искам да знам, че журналистът е гледал някое представление, впечатлил се е от някоя роля, написал е статия за някой от по-възрастните колеги, които са още на сцената и правят чудеса. Искам да прочета за това, че преди известно време Народният театър нямаше пари за нова постановка и не бяха плащани заплатите три месеца, а има колеги, които нямат 1 лв. да си платят билета за метрото.
Защото ние не сме никакви звезди, за какъв лайфстайл говорим?!

Ние сме хора, които се опитват да живеят. Адски тъжно е, когато заплатата в Народния театър е 600 лв, а в други професии заплатите тръгват от 700 лв. В един момент се питаш какво правиш. Плюс това бюджетът на Народния е отрязан с 25 процента, при положение, че това е най-печелившото предприятеие от всички театри в България. Искам да попитам защо. Човек започва да се обезсмисля. Искам Съюзът на артистите да се съживи, защото ще е жалко един ден моята дъщеря да се грижи за мен. Жалко е в най-активната си възраст, макар да се появявам често, да получавам толкова мизерно възнаграждение. Не се оплаквам аз като Стефания, говоря за цялата гилдия. Трудно е да се съхраниш, защото това, което се предлага, в много случаи не е това, което би искал да правиш. И се налага да се съгласяваш с компромиси.

Телевизията не помага ли?
Финансово да и, разбира се, за това да станеш популярен.

Радвам се, че казахме тези неща, но не искам така да приключваме. Затова ще те върна към началото – мислиш ли, че е възможно тепърва да се съберат парченцата от душата ти?
Нямам никаква идея, но сигурно, ако срещна сродна душа, ще си я позная.

Да ти пожелая ли да намериш огледало на себе си, или това ти звучи страшно?
Да, би ми било интересно.