Тя е известен варненски хирург-онколог с над 35 години стаж. Името й се появи на първите страници на вестниците след трагедията със сина й преди десет години, която тя успя да преодолее със силния си дух и волята, стисната между зъбите й. Сега д-р Брюкнер продължава да работи, пише книги и рисува.
Оцелях след 25 удара с нож
Всяка среща с отвъдното е знак, че трябва да поспреш, да поседнеш и да решиш накъде ще продължиш. Имала съм 7 срещи със смъртта - падане отвисоко, натравяне с газ и гъби, катастрофа с кола. Излязох от последната, най-тежка житейска катастрофа без хапчета и без сеанси при психиатър.
Оцелях след 5 дни в кома след 25 удара с нож, които синът ми нанесе. Имах травми на главата, в гърба, корема, наранен шиен прешлен. Изгубих съпруга си, с когото имахме 30 години любов и хармоничен брак. Синът ми се лекува в психиатрия. Дъщеря ми понесе катастрофата тежко. Но мисля, че щом си тук, щом са ти отворени очите, имаш какво още да направиш и трябва да го направиш максимално добре. Искам моят живот да бъде терапия за този, който има нужда от това.
Поклон до земята на моите колеги, които се бориха за физическото ми оживяване и положиха невероятни усилия. Но аз съм тук заради силата на духа и волята, която стисках между зъбите. Вече 30 години работя като хирург-онколог - самата аз съм терапевт с над 2500 операции. Но имам и още много какво да споделя.
Всичко започна, когато синът ми замина за Германия да учи квантова физика
След 2 години следване се запознава с някакъв холандец и заминават за Индия. Не знам къде попада там. Започва да взима наркотици с идеята да види какво се случва на друго квантово ниво. Излезе извън контрол и направи една параноя. Аз молих психиатрите във Варна да го приемат. Стоя 40 дни по мое настояване в болницата и след това го пратих при дъщеря ми в Германия, за да загуби контактите тук. Но там също е взимал наркотик, избягал е, обикалял е Европа и в някаква параноидна психоза се връща тук - ние не сме разбрали. Тогава живеехме с мъжа ми в селска къща в село Долище, която сами си бяхме направили.
Синът ми се скрива в мазата, без ние да знаем. После четох протоколи с негови разкази - той е изпаднал в остра параноидна психоза и е смятал, че демони го гонят да го убият. Когато аз слизам долу, той смята, че съм демон и ме напада с нож. След като мъжът ми идва да види какво се случва с мен е нападнат също. Имал е нещастието да му бъде прерязана сънната артерия и е починал за секунди. Мен нещо ме е запазило - всяка рана е била до важен орган и съд, които не са били наранени. Той го е направил, без да знае кой е. Влезе в ума си месец след това. Пропълзяла съм до пътя някак - 15 метра за 3 часа. Казала съм на съседите да извикат полиция, защото вкъщи е страшно. Първото, което помня, след като излязох от кома, са силуетите на хората в стаята и топлината от ръката на моята най-близка приятелка.
Творчеството храни духа
Започнах да виждам повод за живот във всяко слънчево утро. Дъщеря ми се грижеше за мен. Разговори и минути на мълчание със стар приятел лека-полека ме изведоха до светлината, до желанието да слушам музика, да подреждам градината си, да танцувам салса, да се уча да свиря на китара. Създателят е дал на човека всички възможности да се самосъхрани. Всеки човек ги има и всеки може сам да си помогне. Трябва сам да си намериш начина. Творчеството нахранва духа.
Започнах да пиша преживяното. Първата ми книга “Смъртта може да танцува” е много емоционална и разкрива пътя, по който се върнах към живота. Текстът е подкрепен с мои графики. Аз не съм професионален художник, но рисувам, дялкам фигурки от дърво и правя пластики от глина. Надявам се един ден да ги покажа в изложба. Пиша по особен начин като проповедниците - на която и страница да отвориш, можеш да намериш решение на един житейски проблем. С втората си книга “Спри, поседни, послушай” искам да кажа на децата си житейски неща, които са важни за мен. Тя също е написана по този начин.
Всеки постига това, за което е тук, когато се опознае
Имам два отзвука за двете книги. Едно младо момиче софиянка се скарва с майка си и записва Морско училище. Конфликтът с родителите е много тежък и тя не им се обажда изобщо. Попада на моята книга и разбира, че е тръгнала по грешен път. Връща се в София, сдобрява се с родителите си и започва отново образованието, което е следвала там. Една жена на 75 г. ми писа, че е обмисляла как да се самоубие. След като прочита книгата ми, захвърля тези мисли и сега гледа деца без
родители - така е намерила смисъл в живота си. Това е най-голямата оценка за мен.
Един човек да е получил отключване на съзнанието си - това е много.
Много хора са ме питали как приемам ситуацията. Простила съм на моя син и смятам, че заслужава втори шанс. Той се лекува в Ловеч. Чуваме се, говорим си. Лятото ходя всеки месец при него, пращам му колети с книги и научни списания, за да знае как се развиват областите, които го интересуват. Когато лечението приключи, смятаме да търсим място в света, където ще има спокойствие и ще си поеме живота в своите ръце, както той умее. Всеки човек постига това, за което е тук, когато се познае, разбере кой е, защо е тук и какво може да направи.
Трябва да си се научил на три висши ценности.
На смирение - то е най-висшата степен на опознаване на себе си, приемане на ситуациите, които се случват и изхода от тях.
Прошката - може да я даде само човек, който приема събитията, които другите правят, приема техния начин на поведение и умее да прощава. Това е единственото, което ще ни съхрани. Не бива да се таят никакви лоши чувства - не се знае какво може да се случи с теб самия. Търпението - когато си в търпението, можеш да дадеш всичко от себе си и да дочакаш това, което ще даде завършека.
Изпуснах момента, когато можех да помогна на сина си да не взима наркотици. И съм си дала обет - моята битка с наркотиците няма да е с дилърите или със самия наркотик. А с това да показвам на децата във възрастта на кръстопът, кой е техният път, те да си го намерят. Затова преди години направих клуб “Атлантис”. Табелата и снимките на децата още стоят пред вратата на клуба на бул. “Приморски” във Варна. Да се бориш с наркотика е да накараш децата да свирят, да пеят, да правят нещо с ръце, да танцуват.
Направихме няколко проекта с клуб “Атлантис”. Идеята беше всеки да твори в различни клубове и след това те да се състезават. На победителите да се даде шанс да се развиват. Работихме и с Общинския детски център, където има 30 школи с прекрасни деца.
снимки Нина Локмаджиева и личен архив
Коментари (0)
Вашият коментар