74-годишният режисьор е носител на „Оскар”, „Златна палма”, „Сребърен лъв”, „Грами”, няколко „ЕМИ” и „Златни глобуса”, БАФТА и други награди. Във филмите на Скорсезе се засягат теми, свързани с американо-италианската идентичност, римокатолическите схващания за вина и изкупление. Обект на неговото творчество са мачизмът, престъпленията и конфликтите между гангстерите. Много от филмите му са препълнени от насилие и псувни.
Той е най-номинираният жив режисьор за наградата „Оскар” в тази категория – цели осем пъти е посочван за претендент за титлата. Печелил е веднъж през 2006 за лентата „От другата страна”.
Господин Скорсезе, песимист или оптимист се за бъдещето на киното?
Това е много вълнуващо време, защото всичко е ново. Нищо не е останало от киното, което се правеше през миналия век. Ние го наричаме кино, но все по-често филмите се правят не за голям, а за малък екран. За онзи, който е част от домашната ни киносистема.
Това добро или лошо нещо е?
Не казвам, че е лошо, но не бива да се гледа „Лорънс Арабски” на малък екран. Мисля, че е въпрос на това да сложиш нещата на правилното място и да ги погледнеш от правилната перспектива. Но задължително трябва да излагаме по-новите поколения на влиянието на старите филми. В противен случай културата, всичко ще бъде забравено. Ще си имаме работа само с филми, които в момента, в който свършат, няма да оставят нищо у нас.
Това би било ужасно.
Бихме загубили красотата от това да гледаме един филм за пръв път на 10, а когато станем на 25 да го погледнем с други очи. Когато го гледаме на 40, той отново ще промени възприятията ни за него, а когато бъдем на 60, ще си кажем: „Леле, това е невероятно. Този филм стават все по-добър.”
Интересно ми е дали ще успеем да запазим тази магия за децата си. Защо да размиваме киното като изкуство, като някаква форма, която има значение в обществото. Идвам от време, когато киното значеше нещо.
Ставате ли по-сантиментален с възрастта?
Надявам се да не съм сантиментален. Сантименталното е малко повърхностно, нали?
Тогава по-емоционален?
Аз винаги съм бил емоционален. В крайна сметка колкото повече остаряваш, толкова повече виждаш как хората се раждат и умират. Да станеш родител на по-зряла възраст е различно. Това ти дава друга перспектива. Моите първи две дъщери се родиха, когато бях в моите 20 и 30 години. Аз съм католик и откакто се помня все размишлявам за това какъв би бил краят ми.
Разрешавате ли на най-малката си дъщеря да гледа филмите ви?
Не, не. (Смях)
Кога мислете, че ще настъпи правилното време за това?
Със съпругата ми доста говорим за това. Дъщеря ни е тийнейджърка и въпреки че се е снимала във филмите ми „От другата страна” и „Авиаторът”, не ми се ще да й показвам първо някои от по-насилствените ми филми. Мислех да започна с „Алис вече не живее тук” или с „Цветът на парите”. Тя обаче настоява да гледа първо The Hustler, което е чудесна лента, но на мен не ми се ще това. Този филм изисква да си по-задълбочен като персона и определено трябва да си по-голям от 17-годишен тийнейджър.
Баща ви водеше ли ви на кино?
Да, това беше единственото занимание, което ми харесваше. Защото киното беше мястото, в което намирах всичко накуп – спорт, бой, смях, пътуване, животни – всички тези неща ги има във филмите. С баща ми по този начин изградихме една много силна връзка.
Какво е да израснеш в Ню Йорк през 50-те?
Около мен бяха хора от работническата класа, а не такива, които четат книги. Консервативни работници, които бяха минали през кошмара на Голямата депресия и през Втората световна война, а после бяха опитали от икономическия растеж. Колите в града ставаха по-големи. Това на нюйоркски означава, че си умен, защото работническата класа не караше големи коли. Ние се движихме с метрото и с автобуса.
По онова време е било началото на Студената война. Имаше ли постоянен страх от атака на Съветския съюз?
Монахините в католическото училище ни обясняваха, че всеки ниско прелитащ самолет може да пусне бомба. И всеки път бяхме ужасени, когато минаваше над главите ни самолет.
Всеки ден си слагахме плочки с имената ни на врата в случай, че има бомбардировка, за да може после да ни разпознаят. Беше доста впечатлително. Бях в трети клас, когато направиха учение, което звучеше ужасяващо истински, и трябваше да се крия под чина. Налудничаво преживяване.
Какво е най-лудото нещо, което сте правил във филмите си?
В общи линии всичко. Докато снимам филм, нямам представа колко от похватите си ползвам. Когато правих „Разяреният бик”, продуцентът ми каза: „Това е лудост. Как изобщо стигнахме дотук?”
Но ако си мислим това още в началото на снимачния процес, никога няма да стигнем до финалните надписи.
Така ли трябва да се правят филми?
Повечето ми колеги обичат да демонстрират хладнокръвие и спокойствие. Тая работа не е за мен. Аз не съм нито тиха, нито суперхладнокръвна личност, която кара по учебник. Обичам нещата да дишат.
Източник: The Talks
Коментари (0)
Вашият коментар