Димитър Коцев-Шошо: Всеки от нас има своята лудост. Не бива да я държим в клетка

Роден в София през 1971 г., син на големия актьор Константин Коцев

Завършва английска филология в СУ “Св. Климент Охридски” и кино- и телевизионна режисура в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”

Превел е романи на Труман Капоти, Пол Боулз, Том Робинз

Режисьор на “Другата България”, “Каналето” и други тв предавания

Автор на романа “Лора от сутрин до вечер”, както и на едноименния игрален филм

Режисьор и продуцент на сериала “Четвърта власт” за БНТ

Съсценарист и режисьор на филма “Маймуна”, който тръгва по екраните от 30. IX

- Защо филмът ви “Баща ми, майка ми, сестра ми”, който спечели наградата на публиката на 20-ия “София филм фест”, сега тръгва към екраните със заглавието “Маймуна”?

- На мен самия ми беше трудно да произнасям лесно работното заглавие на филма и затова го сменихме с нещо по-директно и запомнящо се. Дълго се колебаех дали да е точно “Маймуна”, защото миналата година излезе моят роман със заглавие “Скарида” и си казах, че ще ме вземат за някакъв зоолог.

Накрая все пак реших да поема този риск и не съжалявам за това, защото хората възприемат много добре новото заглавие, а и в светлината на историята, която разказваме, тази дума придобива много различни значения.

- Как се роди идеята за този според мен нестандартен и новаторски за българския екран филм?

- Идеята беше да разкажем по интересен начин за една голяма обич между деца и родители. Искахме да изследваме какви са границите за тази обич, ако изобщо има такива. Заедно с моя съсценарист Иван Марков държахме да напишем нещо, което на първо място да ни е интересно на самите нас. Важно беше това, което пишем, да ни разсмива, натъжава, вълнува, ако искахме да разчитаме тези емоции да стигнат и до зрителите.

- Предлагам да дадем някакъв ключ на бъдещите зрители към филма ви: коя (кой) е маймуната?

- Маймуната е всеки герой от филма. От самата жива, истинска маймуна през

вироглавата

дванайсетгодишна Мая,

нейната пораснала

сестра,

учителя им Пенев, момчето, в което двете са влюбени и което се катери по фасадите на сградите като маймуна.

Това също така е лудостта на всеки един от нас, която не трябва да държим в клетка, която трябва да освободим, за да може дори сбогуването завинаги да не е травма за цял живот.

- Колко и какво ви струва направата на този филм - от раждането на идеята до премиерата на “София филм фест” през март т.г.

- Един филм е огромно начинание - от написването на сценария, което продължи три години, през търсенето на средства от Националния филмов център, подготовката, снимките и пост-продукцията. Общо близо пет години. Има моменти, когато човек си казва: Струва ли си цялото това усилие? След първите срещи с публиката обаче съм категорично уверен, че си струва.

- Защо ви наричат Шошо, а не Мити, Митко или Митака, както обикновено казват на Димитровците? Кой го измисли?

- За съжаление, така и никой не ми каза. Със сигурност ми е прикачено още докато съм бил съвсем малък, но майка ми Савина Ковачева почина млада, а баща ми не си спомняше точния произход на този прякор.

Преди години срещнах кума на моите родители Йордан Радичков и го питах дали не знае. Той разказа една история за муха, която жужала из стаята, докато съм бил малък, и аз съм се опитвал да я имитирам, но ми се струва, че едва ли е истина. Просто като един истински разказвач Радичков най-вероятно е измислил в движение поредната си шантава история.

- То и бащата ви Константин Коцев беше не Коцето или Косьо, а Пацо... Има ли някаква връзка?

- Прякорът на баща ми за разлика от моя има съвсем ясен произход. Той е роден в Истанбул, където моят дядо работел като инженер във военен завод. Когато след преждевременната смърт на дядо ми Васил семейството на баща ми се връща в София, той бил едно дебело петгодишно момче, което по навик опитвало да говори със съседските деца на турски език. Те започнали да го наричат Пашата, което не след дълго преминало в Пацо.

- Защо в НАТФИЗ не записахте актьорлък като баща си, а кино- и тв режисура? Кой беше учителят ви в академията?

- За миг не ми е минавало през главата, че мога да стана актьор. Не смятам, че имам таланта, но дори това не беше определящо. По-скоро може би когато виждаш отблизо колко трудна професия е актьорската, е трудно да я пожелаеш. Отстрани изглежда лесно, но всъщност е свързано с изключително много труд, за да успееш. А като успееш, става още по-трудно.

Режисурата,

от друга страна,

позволява известна

анонимност,

ти си по-скоро невидимият разказвач. Това повече ми допадаше и имах късмета да уча при проф. Владислав Икономов. Той беше толкова респектиращо ерудиран, че се осмелих да започна да му говоря на “ти” чак към края на следването. Всички преподаватели твърдят, че студентите им са като техни деца, но за Владо Икономов това беше самата истина - той не само ни учеше, той ни обичаше.

- Обаче започвате като писател и преводач. Защо?

- Все още не съм се отказал да си мисля, че съм писател. Докато пиша книги или разкази, ми хрумват много от идеите, които после намират място във филмите ми. И обратното. А започнах като преводач, защото това е естествен път за човек, който, от една страна, изучава в дълбочина чужд език, а от друга, умее да пише.

Минаха над двайсет години, откакто преведох последната книга, но все още съм много горд от някои мои работи като “Други гласове, други стаи” на Труман Капоти например или “Бърни Кълвача” на Том Робинс.

- Два сезона работите като ски учител в Боровец. Защо го направихте - бягство от шумния столичен живот или заради презареждане на батериите и търсене на нови идеи?

- Просто беше шанс, който се появи в началото на деветдесетте, когато нямаше много варианти за нормална работа. А и се получаваха добри пари.

Когато туристите бяха доволни от обслужването, накрая на курса даваха бакшиши, които за тях бяха дребни банкноти, но за мен бяха много. След два сезона в Боровец обаче си дадох сметка, че трудно ще комбинирам тази работа със следването и пак си станах беден.

- По едно време емигрирате в Австралия. Защо се върнахте?

- Заминах там с приятел и наистина първоначално имахме намерение да останем, но ни спря мисълта за доста дългия процес на натурализация в Австралия - можеше да отнеме до 7-8 години, че и повече. Решихме, че нямаме толкова време. А и

всеки млад австралиец,

с когото се запознавахме,

мечтаеше за Европа

и си дадохме сметка, че тази отдалеченост от останалия свят бързо ще ни омръзне и на нас.

До днес смятам, че Австралия е една от най-красивите страни в света, но има една провинциална меланхолия, от която всички бягат. Няколко години по-късно имах шанса да се върна там с телевизионното предаване “Другата България” и си дадох сметка, че тогава съм взел правилното решение за себе си.

- В Холандия опитвате да станете готвач в ресторант. Защо скоропостижно ви уволниха?

- Моята кариера на готвач започна с лъжа и логично завърши с уволнение. Управителят на ресторанта, един много симпатичен иранец, ме попита дали съм работил в кухня и аз уверено казах: “Да!”. А всъщност за половин година бях общ кухненски работник в ресторанта на Сатиричния театър и нямах никаква представа как се готви. Главният готвач пък беше аржентинец, който само като ме видя как хващам ножа, се хвана за главата. Три месеца по-късно ми казаха, че може би е по-добре да стана режисьор, поне няма да има риск да заколя някого.

- Кое е първото ви произведение като режисьор?

- Първите ни режисьорски произведения бяха общи - на всички деца от блока, в който живеехме. Бяхме на по 10-11 години и с осеммилиметрова камера, решихме да снимаме филми, които бяха зле прикрити копия на наши любими филми от екраните.

Например филмът “Велописта”, който беше вдъхновен от “Банда BMХ”

с участието на тогава 15-

годишната Никол Кидман

От целия наш филм успяхме да заснемем само началните надписи, защото после братята Виктор и Борко Чучкови се сбиха и снимачният ден приключи безславно.

- Сега, от дистанцията на времето, как оценявате дебютния си филм “Лора от сутрин до вечер”?

- Най-вече оценявам работата на всички онези, които без обещание за заплащане и с минимални технически средства изнесоха филма. Все повече ме възхищава постигнатото от оператора Владимир Михайлов, защото ми става все по-ясно с колко малко е разполагал, за да заснеме така живо и красиво филма. Отдавна не съм го гледал. Обичам този филм, но вече имам нова голяма любов и тя се казва “Маймуна”.

- Какво правите, когато не снимате филм?

- Гледам много филми и сериали. И хубави, и тъпи филми обичам да гледам. Мисля, че нищо не те научава на занаята от това да видиш как нещо не се е получило в някой филм, да го анализираш защо се е случило и да се опиташ да не го допускаш в своята работа.

Да гледаш творчеството на големите режисьори, е вдъхновяващо, но няма какво да научиш, защото всеки един от тях е изградил своя уникален стил, а в нашата професия като във всяка друга няма по-жалко нещо от преписването.

Най-големият ми страх е някой да ми каже: “Браво, направил си филм точно като онзи велик режисьор!” Предпочитам хората да искат да гледат моите филми заради начина, по който аз ги правя, а не защото са добри копия на нечий чужд стил.

- Щастлив човек ли сте?

- Щастлив съм, защото съм здрав, имам възможност да работя това, което съм мечтал, и съм заобиколен от хора, които обичам.

Не се сещам какво друго може да му липсва на човек. Освен това

не чакам да усетя щастие,

за да се усмихна, а се

усмихвам и без причина,

защото само така човек може да повика щастието.

- Лесно ли се отчайвате?

- Трудните обстоятелства по-скоро ме мобилизират, отколкото отчайват. Всъщност бих казал, че съм благодарен на всички пречки, които съм имал. Те са ме активизирали, провокирали, накарали са ме да поема нещата в свои ръце. Нямаше да направя “Лора от сутрин до вечер”, ако чаках някой да даде пари. Направих го въпреки невъзможността да се случи.

- Имате ли вече идея за нов филм?

- Започнал съм работа по идея за мюзикъл, макар че това е доста скъп за продуциране жанр и още по-труден за осъществяване в малка страна като България, защото такъв филм със сигурност може да разчита само на местна публика - езиковата бариера в песните не би позволила той да бъде оценен и преживян адекватно някъде в чужбина. Чух за един полски мюзикъл, който имал фестивален успех, но все още не съм го гледал. А и ако го направя, целта ми няма да са фестивалите, а емоциите на зрителите.

- Какво може да ви откаже да снимате филми?

- Ако намеря друг начин да разказвам истории, бих опитал. Но в днешно време точно филмите са онова изкуство, което най-бързо стига до сърцата на хората. Ето защо засега не смятам да се отказвам.

Пенчо КОВАЧЕВ