Има някакво особено очарование и заряд у Иван и Маргита. Виждам ги и в начина, по който общуват с детето си, по който разказват за пътуванията си (винаги тримата, винаги...), по който мечтаят за своите неща – театър, кино и отново пътувания.
И няма да крия, за мен беше чест, че приеха поканата на нашето списание. Миналата година техният филм „Урок“ направи фурор. Започна с награда на публиката на „София филм фест“ и продължи с най-високи оценки от целия свят. Днес Маргита Гошева и Иван Бърнев сърдечно приеха да подкрепят тазгодишния фаворит на публиката - „Маймуна“, като се снимаха с талисмана на филма, а оттам почти не успяхме да се откъснем от темата за българското кино...
Връщате се от филмовия фестивал в Локарно, който е форум от А класа, тоест от класата на Кан и Берлинале. Вече чувствате ли се повече на мястото си на такива места, където се събират най-успелите кинотворци от целия свят?
Маргита: Нашият филм „Слава“ беше в официалната селекция с още 16 филма. Прожекцията ни беше първа и имаше около 2000 души в залата. Интересното е, че после искаха да направим още една допълнително прожекция, което не се случва на всеки филм. Веднага получихме реценции от Variety, ScreenDaily, Indiewire, и то много добри рецензии. Още преди да отиде на този фестивал, филмът беше закупен от няколко страни благодарение успеха на „Урок“. Това е вторият филм от една замислена трилогия и като втори филм с него е по-сложно. Но на „Слава“ й предстоят още доста фестивали и очакваме да се види в още много страни. Надявам се да продължи достойно пътя на „Урок“ и също така се надявам да имам поне малка роля в третия филм от трилогията на режисьорите Петър Вълчанов и Кристина Грозева.
Тези фестивали имат тежестта на Олимпиада в киното, а вашият „Урок“ спечели няколко олимпийски медала. Да се върнем към него. Разкажете за успехите на „Урок“, които бяха успехи на българското кино като цяло.
Маргита: Да, „Урок“ се представи блестящо. Той имаше зашеметяващ път. За никого не е тайна, че бюджетът му, както се шегуваме, беше нанобюджет. Спечели около 40 награди по целия свят, беше продаден в над 15 държави, включително в САЩ и Канада. Във Facebook излязоха снимки на хора пред „Филм форум“ в Ню Йорк – легендарно кино, което е много малко, но в което прожектират само отбрани филми. Нас ни прожектираха заедно с „Левиатан“.
Иван: За фестивали и награди може да се говори много, но хубавият факт е, че „Урок“ постигна за създателите си това, че каквото и да направят оттук нататък, то ще получава гласност. Вече хора от целия свят ще казват: „Пепи, Криси, може ли да видим новия ви филм?“ Това, което липсва в момента на българското кино и аз го пожелавам на всекиго.
В Локарно имаше още един български филм - „Без бог“, който спечели голямата награда на А фестивала и награда за най-добра женска роля. Представете си какво внимание, какъв фокус се насочва към режисьорката Ралица Петрова. Така или иначе творческата енергия у нас я има, но никой не я забелязва.
Маргита: За съжаление за България много важи, че ако си признат извън рамките на страната ни, забелязват те и тук. Ние бяхме късметлии, а най-хубавото е, че го направихме така, както смятахме, че трябва да се направи такъв филм. Не сме мислили дали ще има фестивален успех, просто искахме да направим нещо, което ни занимава, което ни доставя удоволствие.
Понеже спомена „Левитиан”, който е с бюджет от няколко милиона долара... Може ли да кажем какъв е бюджетът на „Урок“?
М.: Бюджетът на „Урок“ е 22 хиляди лева – пари, които са оттук-оттам, а голяма част от тях са лични пари на двамата режисьори, спечелени от техни предишни награди.
Това е геройство!
М.: Кино се прави с пари. Това, че ние казваме, че сме го направили с малко пари, не означава, че така трябва. Затова казвам, че сме имали късмет.
Българското кино се събужда от дълъг зимен сън, това е ясно. Но мен лично ме притеснява, че за да бъдем оценени по света, от нас се очакват кахърни истории с балкански и посткомунистически привкус, така ли е? И има ли излизане от тази щампа, в която Западът ни е поставил?
М.: Това, което Петър и Кристина са замислили с тази трилогия, е да разкажат за неща, които в действителност са се случили в България. „Учителка обра банка с пистолет-играчка“ е просто гениално за филм. Нашето съществуване е толкова абсурдно, толкова на ръба... Да, на всекиго се случват и хубави неща. Но Достоевски казва: „През страданието идва истината.“ Тоест трябва да има дълбочина в това, което правим. Аз смятам, че дълбочината е задължителна за един творец – да живее вертикално, а не хоризонтално.
И.: За съжаление всичко, което ми хрумна, е свързано с пари, но ако трябва да оставим парите настрана, може би е нужно да се подобри разбирането на киното. Например още в училище да се прожектират филми и да се разговаря за кино. Както децата учат чужд език, така да бъдат научени и на киноезика. Второ, по телевизията трябва да има предавания, които да говорят за кино и да канят топли и талантливи хора, които имат какво интересно да кажат. Вкусът на зрителя трябва да се възпитава. Седмото изкуство е най-модерното и както бях чел някъде наскоро, то е визитната картичка на всяка страна. Младите са постоянно пред някакъв екран и те възприемат визуалното най-лесно. Тоест киното има страшна сила и не бива да се подценява. Чрез него можеш да правиш чудеса за младите поколения.
М.: Човек така е създаден, че има нужда от изкуството. Всеки носи творческа енергия и потенциал, които се потискат през цялото време. За съжаление образованието все още е построено така, че да запаметяваш нещата, а не да ги откриваш по творчески път.
Вие сте сред малцината актьори, които не са популярни благодарение на малкия екран, и съм сигурна, че сте отказвали предложения и за реалити формати. Как успявате да се държите встрани от това?
М.: Ние имаме своя професионална хигиена, на която много държим. Да, имали сме предложения, отказвали сме, но тези предложения не са съвпадали с посоката, в която сме вървели в този период. Това Неделно училище, което направихме (б.а. От миналата година Иван, Маргита и Мирослава Гоговска ръководят Неделно училище по театър в „Сфумато“ за деца от 11 до 15 години), е много естествено продължение на нашите потребности като професионалисти. За нас е голямо предизвикателство. Стъпка по стъпка един ден може да съберем сили и самочувствие да направим и някакви наши неща – театрални проекти или филми.
И.: Тази така наречена хигиена е свързана със способността да казваш „не“. Маргита го владее малко повече от мен.
Какво научихте самите вие в общуването с децата в неделното училище?
М.: Имахме малко идеалистично виждане за детската творческа свобода. Мислехме, че те ще искат да импровизират, да играят, но не се оказа точно така. Те ни научиха на търпение и през следващата година продължаваме с още по-сериозни изисквания към тях.
И.: Тези 25 човека един ден ще бъдат добра публика за кино. Ще имат пряк мост към това, което се случва на сцената. Тоест това си е едно наше малко революционно комитетче за бъдещата революция :)
И какъв е животът на едно толкова артистично семейство?
И.: Не знаем как е в другите семейства, но ако има нещо различно при нас, то е, че вкъщи се говори повече за кино и за театър. Синът ни Матей много обича да гледа филмите на Чарли Чаплин.
М.: Нашето семейство = пътуване.
И.: Сега, ако някой ни даде 5000 лв., веднага заминаваме!
М.: Ами не храни. Но не в това е въпросът. То е нещо, за което или си призван, или изобщо не трябва да се занимаваш с него.
И.: Зависи доколко слушаш интуицията си за това, в което си призван. Но съм чувал истории за хора, които работят, да речем, в банка, а в един момент зарязват всичко и хукват да обикалят света. И аз съм сигурен, че на тези хора нещо им е тропало предупредително в главата и са скъсали синджира. Да, лесно е да го кажем на думи – призванието и точка. Но да обречеш цялото си семейство на мизерия... Ако наистина е много важно за теб, трябва да следваш пътя си и трябва да успееш да накараш хората около теб да ти повярват.
М.: Нашето семейство е компактно и се задоволява и с малко, и с много.
Някъде четох, че Иван силно вярва в силата на мисълта. Имаш ли конкретен повод за това?
И.: Не зная по какъв повод съм го казал, но го подкрепям. Маргарита Младенова – една режисьорка, която и двамата много ценим, ми е казвала да не правя нищо като актьорски техники. „Само си го помисли - казва тя. - Защото, мислиш ли го, на теб ти се изписва ето тук, на челото, и ти можеш да облъчиш цялата зала и да стигне до тях.“ Харесвам този тип актьорска игра – много тънък, сугестиращ подход. Но, разбира се, същото нещо може да се коментира и извън актьорската игра.
М.: Мисълта е сценично действие. В момента, в който стоиш и мислиш на сцената, незнайно как тези мисли достигат до хората. Уникално нещо е това.
фотографии: Мила Иванова
коса: Илияна Ярабанова за Premium Rouge
грим: Малвина Пешева за Premium Rouge
Коментари (0)
Вашият коментар