Всеки писател се е хващал в изкушението да грабне аудиторията си с някоя дръзка сатира, горчива ирония или премъдра мъдрост. С нещо, с което да чопли в съзнанието на читателя си посред нощ, да го мотивира или да го откаже завинаги от нуждата да гребе с черпак в сладоледена кутия на тъмно и на босо в кухнята. С нещо, скрито дълбоко между редовете в глава 78-а, или позиционирано още на корицата („Любовта трае три години”, Фредерик Бегбеде – бел.а.).
Каквото и да е написано някога за любовта, може да е вярно. А може и да не е. Защото тя е многолика, многопластова и много сложна. Всеки я чувства различно, а писането за нея не е никак лесно. Освен това е отговорно. Особено когато написаното не стои под ключ в килера, не се крие подпухнало от сълзи под възглавницата, не е на руло тоалетна хартия, за което светът никога няма да узнае. А се облича в корица, застава на витрина и настоява да се приближиш, защото има да ти каже нещо.
На теб, читателю. На твоето любопитство и на желанието да се споделиш с фикцията. Да я изядеш от кора до кора, да се огледаш в нея, да я преживееш, да разкъсаш ризата на малкия си свят и да се превърнеш в пеперуда. Или да издращиш с нокти какавидата си отвътре, да я нашариш с графити, да дръпнеш плътното перде и да пуснеш щорите до долу. Не всеки може да лети. Някои просто стоят на пръсти в края на високото и се колебаят за посоката. Дали да се протегнат и да сграбчат любовта обратно, или да вдигнат и двете си ръце от нея, защото и без това не й остава много, и да се откажат. Да оставят и последното й камъче да се отрони под нозете им.
Никой няма право да рони любовта. Да прави опити да я разбира и да посвещава другите в своя орден на познанието. Защото неговата камбанария може и да не е най-високата. Любовта не е книга с инструкции за общо ползване, нито е стока със срок на годност. Не е тежко болен пациент, който смирено чака да се свърши. Не е награда за добре свършена работа, нито е реабилитация за изтърпяно страдание. И не трае нито 3, нито години.
Любовта е! В усмивката, в докосването, в целувката на любим. Първи, втори, петнадесети, номерът е без значение. В добрата дума на непознат, която те кара да изтриеш опушеното от прозореца. В приятелската ръка, която те държи с всички сили за ревера, докато ти се опиваш да се съблечеш надолу по стръмното и безлюбовното. В двете безкрайни вселени, с които те гледат очите на дете и те карат да размислиш за всичко.
Любовта няма край. Можеш да я откриеш навсякъде и по всяко време. И всеки път е изненадващо ведра и щедра. Не се интересува дали си послушен, или си се мъчил достатъчно, за да я заслужиш. Не иска да знае дали и колко още й е отредено от статистиката или литературата, за да ти измери порциона. Любовта е дълбок кладенец и не се паникьосва, когато едната й жила пресъхне, защото идва друга, която прави вълна.
Такава е любовта, разбира от пълноводие и от пеперуди. От онова, което й дава смелост да заразява и да вдъхновява, а не й пълни косите с пясък. Вярвам в любовта, във всяка капка от нея. И знам, че има за всекиго, за всеки ден, за всяка година, завинаги. Че даже и за след това. Виждала съм я. Като сълза по напукано от старост лице, като роса, която се милва заради спомен.
3 години, друг път. Кажете го на точките на чантата. Не ми трябва лопата за любовта, взела съм си кофа за вода.
Коментари (0)
Вашият коментар