С Нана се познаваме от около 14 години и макар да не се виждаме редовно, срещите с нея всеки път са паметни. В моята глава Нана и на 42 години си остава онова червенокосо шантаво момиче, с което скачахме посред нощ в дъждовните локви в Албена с кецове и къси дънкови панталони и танцувахме на плажа до зори. Днес тя идва на срещата ни с елегантна рокля и златни сандали, напълно неподходящи за скачане в локви, качва ме в елегантно возило и разговаряме за децата и за фондацията, въобще сериозни неща. Въпреки това не мога да се откъсна от усещането, че нищо не се е променило за 14 години. А това не е така – Нана е с едно тежко препятствие по-голяма и точно затова, убедена съм, споменът за локвите й е още по-скъп...
За последно се видяхме преди четири години и половина. Какво ти се случи оттогава до днес?
Основното, което се случи за мен, е, че влязох в някакъв тип ремисия на болестта, макар и поддържана. Нанесох се в ново жилище след дълги и мъчителни ремонти. Стартирахме фондация „Една от 8“. Продължих и работата си с Нова телевизия и предаването „Съдебен спор“. А майка ми ми връчи кучето си и ми каза, че от днес си имам хъски.
Малко предавания оцеляват толкова време. Благодарение на какво има още „Съдебен спор“?
Мисля, че не сме достигнали притеснителната гранична точка. Предаването е много истинско – може би това го съхранява и му дава дълъг живот, защото проблемите на хората никога не свършват. Българите не сме едни щастливи швейцарци, които живеят скучно и намират щастието си в своята скука. Тук имаме материал за още 20 години предавания. Но животът ни е такъв, какъвто е. Подобни истории ни учат.
Аз те познавам добре и съм сигурна, че влизаш в проблема на всеки от участниците си, а не го напускаш с изключването на камерата. Не ти ли натежават понякога хорските терзания?
Не, в нито един момент не ми е натежала работата. Може би съм такъв типаж. С главния ни редактор непрекъснато си говорим, че ние се храним от тези истории, зареждаме се от тях. Не в онзи перверзен и циничен смисъл, разбира се. Много сме емоционални и се разпознаваме в тези истории, имаме нужда от тях. Аз предпочитам да плача, държейки ръката на човек от Каспичан, отколкото да стоя до една голяма звезда, да пия кафе и да си говоря какви последен модел дънки съм си купила. Разпознавам се в хората, които ми гостуват, и не ми тежи. В почти всяко предаване мога да споделя личен опит, което главният ни редактор намира за изумително. Ако имаме тема за това как се карат майка и дъщеря, аз съм там, ремонти – аз съм там, кучета и хора – аз съм там. Във всяка история аз имам лично преживяване. Много харесвам работата си и ценя всеки от екипа, включително публиката в предаването, които са наши приятели. Там не са просто приятели, там е част от семейството ми.
Предполагам, че същото виждаш и в „Една от 8“. Какво се случва във фондацията, докъде стигнахте, какво постигнахте? 
Да кажа какво сме постигнали, може би ще бъде лицемерно. Но действително, ако има нещо, което да зарежда батерията ми освен семейството, е това – работата ми за фондацията и работата ми за хората. Ето например - днес съм станала в 6.30, изпратих детето си на училище и от 7.30 се занимавам с фондацията. В 9 вече проведох първия си разговор за момче, което има нужда от помощ, и аз ще ги свържа с друго момче, което е минало през същото. И макар да не съм усетила как са минали час и половина, денят ми е започнал с някаква полезност и това ме е заредило.
Само от началото на годината сме дали над 270 индивидуални психологически консултации, над 500 практически информационни консултации. А колко перуки и сутиени сме раздали! Наскоро се върнах от Лондон с 22 сутиена, купени с дарения. Сега събираме средства за розовия кемпер на фондация „Една от 8“, който искаме да пътува като мобилен клуб в различни градове и да даваме всичко, което даваме като подкрепа, из цяла България.
Предполагам, че някои от хората, които идват във фондацията, търсят помощ от самата теб, защото като обществена личност ти показа голяма смелост при борбата с болестта?
Да, и се надявам, че им помагам, защото за всички тези години, в които съм в медиите, съм се научила да познавам хората и да слушам с трето ухо. Научила съм се да бъда модератор и малко психолог. Аз съм емоционален, но и позитивен човек. Личният ми опит и желанието непрекъснато да се развивам и да чета са ми дали знания, които би могло да бъдат полезни. Понякога съм по-настъпателна, понякога – по-разбираща, но се надявам, че успявам да се впиша. При мен проблемът е, че като дойде човек и започнем да говорим, срещите понякога продължават по два часа. И когато две срещи продължат по два часа, на излизане аз искам да си блъсна главата в стената. Но знаеш ли какво най-много помага на хората, които идват при нас? Това, че всички, които работим там, имаме личен опит. Всички те са с рак на гърдата, но изключително мотивиращи. От стаята на психоложката всеки ден се чуват викове, песни, звънци. В другата стая понякога се играят хора. Въобще луда работа, но в хубавия, оздравителен смисъл на думата.
Като слушаш понякога как хората се вайкаме за глупости, не се ли ядосваш, при положение че край теб всеки ден има хора с истински тежки проблеми?
Онова състояние, в което летиш в безметежност над проблемите, продължи месеци след терапията ми. Оттам нататък с месеците и годините от края на активната терапия за съжаление започнах да се връщам към своята собствена изнервеност и към битовизма. Онова философско носене и левитиране над проблемите малко ми убягна. Позволих си да се върна няколко крачки назад и не съм доволна от това. Макар че точно днес сутринта се случи нещо. Мъжът ми винаги ми пуска смс, след като тръгне за работа, и днес ми написа: „Господи, колко прекрасен син имаме!“ А аз му казах: „Да, той е прекрасен и трябва по-често да си даваме сметка колко сме щастливи и колко прекрасен живот живеем.“ Винаги човек трябва да се опитва да вижда хубавите неща. Винаги на улицата ще срещнеш някого, който ще те ядоса и ще ти обърне деня с главата надолу, но за какво?! Нормално е, че сме подвластни на тези емоции, от друга страна. Ако искам да се предпазя от тях, трябва да се кача на върха на планината в поза лотос и да се откъсна от целия си живот.
Твоят мъж промени ли се покрай борбата ти с болестта?
Всички се променихме в някаква степен. Целият ми живот се промени много – не като начин на живот, а като отношение. И при мъжа ми онзи панически страх в момента е заключен някъде – спи си в другата стая. Знаем за него, сещаме се от време на време, говорим открито. Още повече че фондацията ме държи нащрек през цялото време. Защото нон стоп виждам случаи и губя хора и това ми показва, че трябва да се радвам на живота си и да помагам на другите. Показва ми, че не трябва да забравям ценността, която притежавам.
Напоследък ми се случи да чуя от няколко човека, преживели различни проблеми, че те са благодарни за изпитанията. И ти ли приемаш болестта като подарък?
Още по време на терапията го казвах – винаги съм говорила за рака като за подарък от съдбата. Това са уроци. Всичко, което ми се случи, ми даде повече, отколкото ми взе. За съжаление има хора, които не могат да се похвалят със същото. Аз съм тази, която съм, благодарение на това, през което минах и преживях. Много често, когато съм под душа, защото там човек е много сам и много разголен, си казвам: „Ето, имам още един ден, имам прекрасен живот! Защо да не му се радвам?! Тепърва днес може да ми се случат куп чудесни неща.“ Така че повечето хора, които минаваме през подобни изпитания, сме им благодарни. А сега конкретно се уча принципно да благодаря на другите хора. Например когато ми правят комплименти. Оказа се, че имам проблем с това – ако някой дойде при мен и ми каже: „Много си хубава днес“, аз ще му отговаря: „О, не ме занимавай, я виж на какъв гъз приличам!“ Винаги ще намеря за нещо да се разкритикувам.
Така ни възпитаваха. Да бъдем скромни.
Ама това не е скромност. Скромност е да имаш 5 милиона и никой да не разбере. Да не се оригваш, след като се наплюскаш. Извинявам се за израза, но се надявам хората да разберат какво имам предвид. Да кажеш благодаря, когато някой иска да ти даде нещо, е по-скоро признание и приемане на неговото усилие. Приемането на хубавите новини, на положителното.
Как мина през детето борбата с болестта ти?
Трудно ми е да ти отговоря, защото наскоро в неговото училище събираха пари за човек, починал от онкологично заболяване, и са говорили за това. Той беше много впечатлен и като се върна, започна да ми разказва въодушевен за тази жена. Попитах го: „Джейсън, ти забрави ли, че аз също имам рак на гърдата?“ А той така ме погледна... явно беше забравил. Каза: „Наистина ли?“ Попитах го: „Ама ти не си ли спомняш? Аз бях без коса, ходихме до Израел, след това ходих в болницата, ти си идвал даже с мен.“ Беше страшно учуден и така се издигнах в очите му, все едно му казах, че съм професор, президент или че току-що съм спасила света. Беше готов да скочи на метър от земята от радост, че аз съм като тази жена, от която той беше толкова респектиран. Беше много сладка ситуация за мен.
С теб се познаваме от преди да навършим 30 и да имаме деца. Пораснахме, променихме се, мина доста време оттогава. Какво мислиш за 40-те?
Когато станах на 30, бях много щастлива и си дадох сметка колко по-добре се чувствам, отколкото на 20. Същото се случи и когато преди две години станах на 40. На 38 ми поставиха диагнозата, на 39 бях приключила лечението. Всъщност на 40-ия ми рожден ден бях приключила лечението и виждах светлината в тунела. За мен да доживея 40 беше такова щастие, че на 40 се чувствах по-добре, отколкото на 30 – по-осмислена, по-мъдра. Надявам се така да продължи и на 50, и на 60. Но ще ти кажа нещо, което ми се случи наскоро. Срещнах наш общ познат от онези години на телевизионни фестивали и разговори по цяла нощ на плажа. И установих, без да го казвам със злорадство, че той е остарял. Това ме накара да се замисля. Не знам как ме виждат другите, но аз не се чувствам остаряла. Не те виждам и теб променена. И продължавам да се питам защо видях това в този човек. Малко ми е мъчно. Исках да го видя какъвто беше едно време. Исках да видя онзи щурия хлапак, а не този мъж с посребрени коси. Това ме натъжи. От друга страна, не го виждам в теб, а дори ти да го виждаш в мен, аз не го чувствам, което е по-важното. Ако и той не го чувства, това е най-важното!
коса: Илияна Ярабанова за Premium Rouge
грим: Малвина Пешева за Premium Rouge
Коментари (0)
Вашият коментар