Мрачен и мразовит зимен ден. На пъпа на София, по някое време следобед. На НДК, баш под пилоните, чакам за среща и подскачам от крак на крак, сякаш изобщо не ми е студено и навън не е минус носа ми замръзва градуса.
Чувам разговор. Носи се ясно и на високо, пробива шапката ми и шала върху нея. Забива се право и остро до нахалност в лявото ми ухо. Обръщам се възмутено, а жената отсреща не спира да каканиже житейски съвети, да подсмърча отривисто, да трие нос със замръзнал ръкав и да ръкомаха за по-убедителен драматизъм. „Ти искаш ли го? Знаеш, че не можеш иначе. Това е семейството ти. Компромиси са нужни. Не утре, сега. Гледай позитивно на нещата и се задоволи с малкото, което имаш, защото други и това нямат. Казвам ти го най-сериозно, знаеш, че те обичам, и ти мисля доброто. Не прави глупости, за които ще си скубеш косите. Да, между нас ще си остане, както винаги”.
Брей, казах си, как витиевато смля тази жена смисъла на живота и го натъпка в слушалката от воле. Никога човек не знае кога приятелка ще изплаче за посестримски съвет по телефона, а тя го отигра с истинска лекота. Като вещ в занаята терапевт по душевни въпроси. Или като някой, който няма търпение да те разкара.
Стана ми още по-студено. Нечия житейска съдба се дисектира с уж приятелска загриженост по телефонна жица. Леят се напътствия на крак, на забързано и на всеослушание. Разговорът свърши. Дамата спря, издиша облак силно отегчение около себе си, погледна сивото небе с бялото на очите и застана с гръб почти до мен.
Не беше сама. Друга нейна посестрима сега трябваше да изслуша страданието в преразказ с картинки. Около десет дълги минути артистично представяне на житието и битието на „онази лудата, която си е седнала на късмета, а е вечно недоволна”. Пикантното резюме на една човешка драма се разля по културно дворцовия плочник като пенливо вино в новогодишни чаши. Подробности и цветисти епитети, обидни определения и подмятания с ирония. Гневна злъч, изпълнена с барут.
И докато се борех с неудобството от ситуацията и дилемата да се отдалеча или да подхвана вярната „приятелка“ на тема културни маниери, терапевтката ме замери с фас в краката и си тръгна.
Замислих се. Колко много и колко малко е нужно да бъдеш приятел.
Да успееш да откъснеш част от себе си и да я подариш на някой друг, ама искрено и с две ръце. С нужното внимание, не между другото. Да имаш ухо за изповед, сърце да я съпреживееш и достойнство да я опазиш.
Да приемеш доверието насериозно и най-вече лично и интимно в неинтимния смисъл на думата. Да не го гърмиш като шампанско с непознати и да не го изпушиш с някой друг под заледен пилон.
Да си добър приятел не е лесно, не е и задължително. Добре е обаче поне да си културен и да знаеш кога да задържиш езика си зад зъбите.
Коментари (0)
Вашият коментар