Яна Маринова: Винаги съм обичала изкусния флирт

От Мила Иванова

фотограф: Мила Иванова

Пич. Ето това е Яна Маринова. Точна, земна, сърдечна, открита и смайващо красива. О, и още нещо – енергична, заразно при това. Като резервоар, пълен догоре с хубава градивна енергия. Мина покрай мен като табун диви коне, поели вихрено към своята висока цел. Наистина висока, защото Яна бърза бавно към мечтата си да създаде своя собствена империя...

Имаш различни роли, което е добре. Не са ти сложили печат и не ти дават само роли на железни лейдита и мръсници като ролята ти в „Стъклен дом“.
Много съм се борила за това. Още преди да знаех, че ще успея във филмовата индустрия, си го бях поставила като условие пред себе си. Бях си казала, че каквото ще да става и ако ще никога повече да не ме вземат за роля, аз няма да играя едно и също. Имам принципи и ги следвам.

Има ли героиня, която ти е било най-приятно да играеш?
Нямам отговор на този въпрос. Всяка си е приятна по свой начин. Обичах да бъда дори Лора във „Фамилията“, която беше тежък персонаж и аз много страдах с нея, изпадах постоянно в депресии, които си причинявах сама, за да изиграя това или онова. По едно време им казах: „Моля ви, научете ме как да играя тези неща, без да полудявам.“ Защото наистина стигаш до някаква лудост, ставаш опъната струна, която постоянно е изнервена и плаче от нищо. И тези неща си ги причинявах сама. По същото време изгубих родител. От друга страна, влизането ми в образа на Лора тогава ми позволяваше да изкарам от себе си емоциите, последвали моята лична загуба. Общо взето, всичките ми са любими, но повече се забавлявам с герои като Ясмина във „Връзки“ и Елена Атанасова в първите епизоди на „Стъклен дом“, защото тя тогава беше доста фриволна, беше кучка. Тези неща са по-забавни – карат те да си малко по-безчувствена жена. А особено когато снимаш сериал, това не е роля, повярвай ми. Ти го преживяваш и го изиграваш като реалността. И Жоро Кадурин го беше казал в едно интервю: „Мислех си, че знам всичко за професията, но сериалът черпи от теб.“ И е точно така. Ако не си снимал сериал, дори да си снимал 20 филма, ще останеш страшно учуден колко изпиващо силите е. Сериалът се снима две години поред. За тия две години може да станат коренни обрати в живота ти и неминуемо сценаристите го разбират. Ние сме един екип и понякога излизаме да пием по нещо заедно. И те чуват истински истории от личния ни живот, които преплитат в сценария през твоята героиня или герой.

Дай пример.
Не мога да кажа за по-сериозните неща, но например онези секси истории на Ясмина не са далеч от моята реалност на 20. Тогава Яна съвсем не си поплюваше (смях). Макар че аз реално никога не съм имала времето да имам гаджета. Но пък винаги съм обичала изкусния флирт.

В едно интервю каза, че никога не си оставала сама. Не можеш да бъдеш сама, или просто си голяма късметлийка в любовта?
Честно казано, не знам дали не мога, просто се чувствам много зле, ако съм сама. То е късмет, да. Винаги съм имала късмет в любовта.

Какво е любовта за теб?
Любовта е всичко, абсолютно всичко! Чудя се, когато умните хора говорят за човешките ценности, как винаги задават правилния въпрос: „Как не може да сме винаги добри хора, а не лоши“, и никога не дават единствения за мен правилен отговор: „Защото, докато човек се научи колко е хубаво да си добър, умира, а децата никога не слушат съветите на възрастните.“ Това ми обяснява усещането за любовта. Любовта те кара да правиш правилния избор. Дори когато грешиш, има вселенска подредба, която го прави да е правилно. Защото е сторено от любов. От добрина! Може би книгите са ме научили, в тях винаги доброто побеждава, тоест любовта. Тя всеки път ме кара да направя правилното, да избера правилното. Виждам, че хората го осъзнават, като достигнат до дълбока старост. Проблемът е, че младият никога не слуша възрастния, ето защо трябва да си амбициозен. Ако не си амбициозен и не облечеш интелекта си на възрастен в някаква успешна външна форма, децата няма как да ти повярват. Те вярват на някого, който е успешен. Те усещат всичко. Това е гениалността на човешката психика – тя е направена да търси доброто за себе си.

Кое е най-важното, на което искаш да научиш Никола?
Постоянно му повтарям да се състезава, да не спира да се надскача. „Ама аз имам най-високата оценка от целия клас“, отговаря ми той. „Нищо, ти се състезавай с някой въображаем опонент, който може би е измислил нещо по-добро. И ти трябва да го измислиш, защото може би някъде някой по света го прави и той, докато го прави, ти го губиш. Ако не вкараш гол, ти вкарват.“

Говорихме си преди интервюто за втория шанс. Кой беше твоят втори шанс?
Вторият ми шанс беше любовта към професията. Вторият ми шанс беше, че установих, че работя нещо, което мразя. Работех управител на ресторант, затова и завърших икономика. Сега продължавам да уча икономика, защото имам нужда от допълнителни кредити, за да запиша магистратура по собствено желание. Та работих управител на ресторант и мислех да се занимавам с хотелиерство, което беше част от семейния бизнес. И желанието да си обичам професията беше вторият ми шанс.
Майка ми е завършила българска филология и беше учителка на мъничките, докато беше здрава. Тя ме е водила на театър, тя ме е карала да играя етюди, тя ми е казвала „няма не мога“. Аз бях много слаба и дребничка – само зъби и колене, и ме мислеха за момченце. Тя беше тази, която ми казваше: „Знаеш ли, че това момченце, дето го гледаш сега в огледалото, ще има много дълги и хубави крака.“ А аз отговарях: „Глупости, винаги ще съм такъв запъртък.“ Беше гениална в това отношение, но повечето болни хора са гениални. Побърквала ме е с болестта си, 30 години сме се грижили с баба ми за нея. Обаче когато решеше да ме учи, беше гениална. Аз живеех благодарение на нея с Ботев и с Йовков. Досега мечтая да играя във филм от епоха. Страхотно се кефя на успехите на Зорница-София и много харесвам идеята на филма, който направи за Румяна Войвода. Даже сама й се обадих и я попитах: „Може ли да ме поканиш на кастинг?“ Тя каза: „Да, заповядай, ти си много мъжко момиче, искам да видя как ще се справиш.“ Даже си купих кафяви лещи за този кастинг. Може би има някакъв феминизъм у мен. Аз се кефя и на мъжете, но смятам, че жените можем да бъдем равни на тях и в същото време да им бъдем подкрепа и да ги допълваме. Защото реално жената е шията, мъжът е главата. Накъдето се върти шията, натам гледа и главата.

От какво се страхуваш?
Имам няколко страхове – основно от Природата, от Господ. Страхувам се Той да не реши, че съм готова за някакво силно предизвикателство и да не ми го причини.
Другото, от което се страхувам, е да не остане тук вътре в сърцето ми огънче, което да гори, докато умирам... Нямам страх от смъртта. Но искам, като умирам, да е като суперпочивка – толкова вече да съм се изморила и наживяла, че да мога да кажа: „Ако обичате, на мен ми се спи. Чао!“ Това ми е мечтата.

А с какво би напълнила живота си дотогава?
Искам своя империя. Рано е да я обяснявам, но работя много, старая се да изхвърлям излишните неща, защото имам склонност да се разхвърлям. Старая се да се фокусирам върху най-важните неща и те да съберат цялата ми креативност и мечти, а останалото да е плод на добра организация, която мога да постигна.

А още веднъж майка?
Едва ли. Не.

Никола скоро ще излети от семейното гнездо. Страхуваш ли се от този момент?
Този април стана на 14, а на 12 септември беше му първият учебен ден близо до Мюнхен. Живее сам. Имаме приятели наблизо, обаче той живее сам. Така че теориите на Юнг за синдрома на празното гнездо едва ли е моят проблем. Нещо друго ще е моят проблем. Ще се разбере. Хубаво е да може да си избираш проблемите.

Усмихната, енергична, слънчева. Но сигурно имаш спадове. Как се вадиш от тях?
Аз не приемам трудностите за спадове и за нещастни моменти, а за уроци и за необходимо зло. Това са суперполезни неща. Разбира се, че мечтая за някакъв идеален вариант, в който звездите да се наредят, късметът да кацне на рамото ми и всичко да кликне идеално, но това е неоткрита формула извън света на бизнеса. За мен е важно стъпките, които правя, да са най-точните, другото не зависи от мен.