50 нюанса любов

Червеното е огън, активност, страст, ярост, вражда. Това е цветът на Христовата кръв, но същевременно и на дявола. В много страни той е символ на мъжеството и смелостта, а в средновековна Европа булките са обличали рокли в алени багри. Най-универсалното му значение обаче е на любовта и страстта – и тук нюансите са много повече от 50. Впрочем, те са толкова на брой, колкото хора има на планетата.

Между нюансите: платонична или сексуална?

Свикнали сме да прокарваме рязка граница между тези два вида любов, обаче е твърде несправедливо да обвиняваме Платон в подобни грехове. Ученикът на Сократ посвещава на Ероса своя диалог „Пирът”, където нищи проблемите на любовта. Една от гледните точки в него е тази на лекаря Ериксимах, който практично и леко цинично твърди, че Еросът е една от основните жизнени функции – заедно с храненето, дишането и отделянето. Обаче Платон пояснява, че лекарят е най-глуповатият измежду седмината оратори, беседващи на дружеска сбирка (включваща хапване и пийване) върху въпроса що е то Ерос. Доста по-мъдра, според Платон, е позицията на една жена – Диотима, която подхвърля, че Ерос е силната любов към зачеването и раждането.

Всеки сам избира как да го разбере. Може да е физическото зачеване. Или духовното, творческото, онова, което по-късно Фройд ще нарече сублимация. Или раждането на неизразимото и разкъсващо желание, което те изкушава да надскочиш човешката си природа и се опиташ да се докоснеш до божественото. Древните гърци съвсем естествено смятат, че любовта е всичко това. Неслучайно говорят за Ерос като за даймон – посредник между хората и боговете, който се грижи за комуникацията между тях. Няколко хилядолетия по-късно и Христос ще го каже: Бог е любов.

Факт е обаче, че в нито една епоха (или поне до тази на така наречената сексуална революция) няма неразрешимо противоречие между платоничната и плътската любов. Както и че любовта винаги е била във фокуса на интереса ни. Древните философи казват, че човек иска винаги това, което му липсва. Осъзнавайки своята непълнота и несъвършеност, той ги търси в обекта на любовта си.

В различните исторически периоди са й давали различни (и все пак в основата си еднакви) дефиниции. Човечеството винаги се е люшкало между две крайности: духовната (платонична) и физическата (сексуална) любов. В тази едничка дума се събират безкрайно много значения, които лежат между тези два полюса – духовното и материалното. Според Платон Еросът е най-древното божество. Той не е просто симпатичното ангелче (което римляните по-късно наричат Купидон и снабдяват с червени бузи и стрелички), виновно за омекнали колене, пеперуди в стомаха и разбити сърца. Еросът е първичната Любов, изначалната енергия, взаимното привличане. Той е силата, която подрежда Вселената, спасява я от вечния хаос. Еросът се грижи всяко ниво на любовта да се изрази в подходящата форма, съответстваща на нивото на дадения човек.

Нюанс розово: романтичната любов

Романтичната любов е особен феномен, който (вероятно ще се учудите) съществува само в западната култура. В нашите представи тя е арената, на която мъжът и жената се занимават с търсенето на смисъла, светостта, целостта и щастието. Днес до толкова сме свикнали да живеем с убежденията и традициите на романтичната любов, че я смятаме за основната, дори единствената възможна форма на любовта. На Изток обаче хората сключват брак проявяват внимание и топлота един към друг, за които ние само можем да мечтаем – и според нашите понятия, любовта им не е романтична.

В Азия семействата се създават на основата на многовековни традиции – важно е общественото положение и е почти невъзможно хора от различни класи да сключат брак. Често близост между двойката се постига едва по време на брачната церемония, когато младоженецът отрупва булката с подаръци, за да изрази нежността си към нея (Виетнам). Японската култура осъжда любовта като сляпа страст, но пък напълно признава извънбрачните похождения на главата на семейството. И въпреки че думата на мъжа има огромна тежест, а демонстрацията на чувства към съпругата му е буквално невъзможна, основните правила в отношенията на двойката са справедливост, благородство, хуманност, разбиране и искреност, а като цяло цари дух на уважение, топлина и обич. Вечерите на свещи, изненадите и останалите според нас романтични жестове обаче нямат никаква стойност.

В същото време за западния човек романтичната любов не е просто разновидност и възможно развитие на връзката, а цяла психологическа съвкупност от убеждения, идеали, стереотипи и очаквания. Благодарение на нея у нас често несъзнателно съществуват напълно противоположни идеи, които определят поведението и изискванията ни към партньора: какъв трябва да бъде той, на какво да обръщаме внимание и какво да пренебрегваме. Романтичната любов не означава да „обичаш”, а да бъдеш „влюбен”. Вярваме, че „влюбеността” е смисълът на живота, който откриваме в другия човек. Той е това, което не ни достига, за да усетим пълнота. Идеята за цялостност включва несъзнателното изискване към нашия възлюбен (или съпруг) непременно и постоянно да предизвиква у нас интензивно чувство на щастие.

В сравнение с романтичната любов, другите връзки ни се струват доста хладни и незначителни. Обаче ако трябва да бъдем честни, мечтата на западния човек за романтична любов почти никога не се сбъдва, или поне не протича толкова гладко, колкото се случва по филмите и романите. Състоянието на възторг, което ни завладява в началото, задължително след време се заменя от (в най-добрия случай) от усещане за сигурност и улегналост – което се тълкува като скука. За много двойки това е повод за разочарование, фрустрация, обвинения на другия в собствените недостатъци.

Идеалът за романтичната любов възниква на Запад през Средновековието. Първо се появява в легендата за Тристан и Изолда, а след това в любовната лирика и песните на трубадурите. Наричали този идеал „възвишена любов”, а моделът му се е заключавал в преклонението на верния рицар към неговата дама – символ на абсолютната красота и съвършенство.

Романите и киното вкопават здраво основите на този стереотип в психиката ни. Неслучайно цялата романтична традиция от „Тристан и Изолда” до „Ромео и Жулиета” (преповтаряни от произведенията на популярната култура) е изпълнена със страдания и смърт. И за нас днес е трудно да повярваме, че „истинската” любов може да съществува без изпитания. Романтичните отношения се затворени в порочен кръг: влюбваме се, намираме Единствения, но след известно време настъпва голямо разочарование. После страдаме. И отново хукваме да гоним друг единствен, който да запълни липсите в самите нас.

Тъмночервено: порнографията

Според някои определения, порнографията е тоталната липса на духовен аспект в любовта. Историците твърдят, че аудиторията на порното се разширява постепенно от привилегированите съсловия в Азия, за да стигне до неограничените възможности на интеренет днес. В Китай през 1 век пр.не.е. еротоманските радости, създадени от ръцете на типографите, били достъпни само за висшите класи и високообразования елит. Обяснението е, че всички илюстрации и книги, независимо от тематиката, били баснословно скъпо удоволствие. Еротиката бива цензурирана едва когато става достъпна за широките маси. Именно в Китай е създадено първото ръководство по секс, съдържащо обяснителни гравюри. За разлика от китайските книги, играещи ролята на секс-пособия, знаменитата Камасутра е по-скоро трактат, съдържащ житейски напътствия. Разделът с пикантни картинки и съвети на тема плътска любов е само една от седемте части. Интересното е, че в текста никъде не се намеква за връзка между половите отношения и брака (петият раздел е ръководство по съблазняване на чужди жени).

Нещата стоят по тотално различен начин в средновековна Европа. През 12 – 14 век Инквизицията се интересува от порнографията по няколко причини. На първо място, тя е разглеждана като уважителен мотив една жена да бъде провъзгласена за вещица и набързо да бъде изпратена на кладата. На второ място, е масовата невроза на църквата за умъртвяване на плътта и преследването на ръкоблудството. Единствените служителки на изкуството на Ероса се оказват професионалните проститутки, които се смятат за полухора и контактът с тях дори не се смята за прелюбодеяние. А резултатът е невиждан до тогава ръст на проституцията.

През 18 век обаче настъпва бум на особен вид порнографски произведения – разбира се, във Франция. Политизираното общество от епохата на Просвещението настройва еротиката на собствената си вълна. Автори стават изтъкнати за времето си философи, а порнографските им произведения са предназначени за публично четене. Очевидната цел на порнографските памфлети е съпругата на Лудвик XVI Мария Антоанета. Обвиняват я във връзка с брата на краля, изобразяват я като нимфоманка и предателка на идеала за любовта. Резултатът е известен – когато памфлетите отиват твърде далеч, кралицата е обезглавена. В тази среда се появява и знаменитата провокация на Маркиз дьо Сад. А неговите фантазии, както е известно, играят важна роля в съвременната култура на порнографията.

Впрочем порнографията, в смисъла, в който влагаме в тази дума днес, е изобретение на викторианската епоха. Отначало терминът се появява в английските речници по медицина от 1857 и неутрално означава проблема с проституцията. Думата придобива негативна окраска по-късно, когато откриват древния град Помпей. И древноримския свят на домашните изображения на фалоси (символ на късмет) и откровени сцени се вижда крайно неприличен на викторианците. Така официално се ражда порнографията, която малко по-късно се превръща от популярната култура в извънредно печеливша индустрия.

Личното ни червено

Днес за любовта и различните й аспекти са изписани безброй страници. Но ако се заслушаме в себе си, ще видим, че тя е в самите нас, в човечеството, в света, в който живеем. Не ни достига любов, просто защото не оставаме достатъчно свързани със себе си, защото се опитваме да я вкараме в шаблони: на тази любов, която се е случила на родителите ни, на приятелите, на филмовите или книжните герои. Но тя всеки път е различна и не търпи да я уподобяваме на нещо или някого – страстна, спокойна, гореща, нежна, захарна, солена, опитна, непохватна, вдъхновяваща, приземяваща, наша, чужда. И все пак винаги е една. Защото истината е съвсем гениално-проста: ние сме изтъкани от любов, тя е нашата най-дълбока същност. И никой не е в състояние да ни я отнеме, може само да прибавя към нея.