Ръководство за ползване на самотата

Самотата, драги, е идеален повод за запознанство. Със себе си например. А после и с целия свят. Самотата е извинение за разкъсваща откровеност. Разсъбличане. Разфасоване. Обиколка из всички нюанси на реалността. Хронична аутопсичност. Все полезни са ефектите от самотата, но, разбира се, не бива да се прекалява с нея.

След последната си връзка останах сама и след като си оправих сметката с разочарованието, открих, че от няколко години съм живяла всъщност с притъпени сетива. Започнах да оглеждам с любопитство наоколо и вътре в мен. Открих, че съм много по-различна от представата за себе си. И че животът ми е по-различен от детската ми представа за него. И че трябва да се справя с тези два факта. Открих, че мога да го направя без много сълзи, защото съм по-силна от допустимото за себе си. Открих, че дълго съм се виждала през криви представи и през очакванията на партньора ми. Гледането през лупи може да бъде успиващо. Забравяш да видиш истинския цвят на деня или малката разлика в двата облака над теб. Така забравяш за силата си. Каква сила е само да може да виждаш света! Забравил си да се взираш. Защото преди да настъпи самотата не си търсил. Само си имал. Бил си в притежание, в някакъв захлупен мир. В състояние на подреденост. На улегналост. Вид безтегловност. Сложно е сам да се издърпаш от там. А когато човекът до теб също не успява да помръдне, ако е забравил да се оглежда и да вижда неща, ако също е улегнал и успан, може да натежите и да паднете. Някои падат от високо в съня на своята връзка. Други се събуждат и се търкулват съзнателно. Но малко вероятно е някой да е щастлив да бъде упоен, докато навън тече животът (му).

Самотата безспорно разполага с повече свободно време. Какво правят някои хора в свободното си време, когато са се събудили от своята улегналост? Отиват на пилатес или в друг град, тръгват на курс по грънчарство или human design, отслабват или си пускат косата дълга. Аз мисля. Мисля, като че ще свърши цялото мислене. Какво ли не измислих, когато се озовах в състояние на самота?! Например, че тя ми пасва повече от несамотата. Когато съм сама и никой не ме отразява, аз съм тази, която отразявам всичко интересно. Попивам като суха гъба вселенските красоти, болки и странности. Така достигам до пълната си мощ да чувствам, да се променям и да желая. Пасва ми да чувствам силно, пасва ми да се променям, а самотата забързва времето ми и изостря чувствителността ми. Ставам активна, променям се. Харесва ми да се променям, но да пазя идентичността си – на тичаща, ненаситна, волна, с широко отворени сетива.

Когато не съм сама, както водата заемам формата на човека, в когото съм поставена. Ако човекът не се промени, тази форма ме притиска и задушава. Имам нужда от промяна, от развой, от сценарий, от флирт със събитията. Имам нужда да бъда полята с вълна от усещания как Земята се върти.

Когато съм сама, както водата заемам формата на целия свят с всичките му гънки, хоризонти, хора. Пробвам себе си оттук-оттам. Да се видя сама на урок по танго. Да се видя галопираща към някоя цел. Да се видя как плача, защото съм сама и как се утешавам... сама. Да се усетя как политам след всеки самолет и как се вдъхновявам от непознати артисти. Да опитам да съм нова, по-интересна на самата себе си.

В самотата мислих още. Но не успях да се убедя, че искам да остана в самота. Както казах, не бива да се прекалява с нея. Представете си, че имате хубава нова шапка. Тръгвате из шарения свят да му покажете колко смела и изумителна е новата ви шапка. И обикаляте света с нея, вгледани влюбено във вълненията на периферията й. С тази шапка светът изглежда до колене. А той не е. Просто под шапката може да се случи да забравите това, да позабравите света. Толкова дълго слънцето е стигало до вас само през процепа на шапката, усещали сте лъчите му, отразени само през пролуките на тъканта, всъщност толкова дълго сте били с шапка, че сте забравили усещането от дъжда, от градушката, от неочакваната поява на дъгата. Вие просто сте били в периферията. Но духва силен северен вятър и шапката излита. Шокът е огромен. Никога няма да харесате друга шапка. Винаги ще търсите тази...

Изведнъж се сещате колко голям е светът и колко е лесно да се загубиш в него. И знаете, че шапката ви е загубена. В началото не намирате опора в това, че светът е огромен, напротив – страхувате се, че заради това никога повече няма да носите шапка. Но не можете да спрете да я търсите, добре ви беше с нея. Оглеждате се навсякъде, взирате се в облаците, в камъните, във въздуха. Търсите и изследвате всяко местенце, на което може да има скрита загубена шапка. След няколко месеца сте видели толкова много от света, познавате няколко вида дъжд, няколко усмивки на луна, няколко извивки на слънчогледи. При претърсването на света шапката е започнала да придобива друг смисъл. А липсата й да има друга сила. Загубили сте шапката, за да опознаете света. И да научите как да пазите повече следващата шапка.

Така че, ако видите човек да гледа все към луните, сякаш търси нещо, а косите му са рошави от няколко вида вятър, не го мислете за луд или самотен. Най-вероятно той използва търсенето на своята шапка, за да обикне повече света, в който отново ще носи шапка, упоен от любов.