Анатомия на една раздяла

Когато бяхме в гимназията и ни се случиха първите големи любови, характерни за тях бяха сигурното им безсмъртие, нашата мазохистичност и това, че те все пак умряха, а част от нас – с тях. Не загинаха, а умряха. Загива се внезапно, при инцидент, грешка или планирано. Те си отидоха след дълго и тежко боледуване. Умряха като тъжно мушкато, забравено на балкона на разведено семейство. Стопиха се като снежни писти в миризлива градска канализация. Изветряха като скътан между нафталинени покривки парфюм. Загубата се случи неусетно и това я направи още по-тъжна. Защото в шока се излива и част от тъгата. А когато боледуването е дълго и протяжно, насечено от надежди за оздравяване, краят носи цялата възможна тъга.

Такива големи любови сполетяха много хора на тази възраст. И всички свършиха еднакво – безпричинно и безстрастно.

Години след това с приятелка правихме аутопсия на тези раздели. Приятелката вече учеше медицина и постави почти професионално диагнозата: „Навремето, Мила, се разделихме лесно, защото бяхме сигурни, че същата любов ще ни се случи пак и пак.”

Случиха ни се други любови. Същите – никога повече. Виж, разделите си приличаха повече.

Симптоми на умиращата любов

Често се връщах назад да установя болестта, която уби любовта ми. Не беше трудно да позная симптомите. Първите се бяха явили още в началото. Състояха се в самата заблуда, че организмът на тази любов е безсмъртен. Бях обещала гласно и негласно доживотен имунитет на чувствата си. Убих любовта с увереността си в нея.

Друг симптом на бъдещата раздяла беше безумието, с което обичах. Без ум и без предпазни средства. Когато влетях в тази емоция, я исках като живота. Сътворих чудеса, за да извадя сърцето от гърдите си и да го поставя в другото (ми) тяло. Не исках да го късам и разделям на половини. Исках да бъде притежавано цялото – кървящо от любов, благодарно за тази кръвозагуба. И наистина го загубих. Не цялото, но някаква много светла част от него.

Липсата на изисквания към обичания и огромните очаквания от него – тези две кучки затриха всичко останало. Не зная как виреят в един и същ организъм. Това е като да имаш и високо и ниско кръвно налягане едновременно. Бесиш се на сивата черта между крайностите. Аз обесих любовта си там, но го разбрах чак, след като я погребах.

И още едно противоречие - крайност, типична за действията на безумците. Виждах в тази любов велики потенциали, смятах я за всемогъща, а не видях елементарния й потенциал да се променя. И когато тя се промени, започнах да не я познавам. Търсих я в първия й вид. Той ми беше най-удобен, най-красив. Не намерих мъдрост да я харесам променена. Дърпах се на трудностите, които ми създаваха новите й форми. Докато не се отказах от нея. Много по-късно признах, че не съм искала да я последвам и да се променя, че не съм искала той да се промени. С което се промени всичко.

Заболяване и край

Когато гледаш нещата отвътре, до край ги гледаш през надеждата. Така завършват много видове любови. С надежда, че за тях има и задгробен живот. Признал си, че са болни, когато са твърде болни, започнал си да лекуваш, когато е станало нелечимо и за всичко са виновни мързелът, инатът и надеждата ти. Когато любовта е в последна фаза, се познава лесно. Тогава са най-силни надеждите. Но те не лекуват. Само удължават пътя до края и след това облекчават смъртта. Но не я отменят.

Помощна литература

Има безчет психологически уроци за това какви са разделите, какви са реакциите на разделените, как да ги преодолеем, как да ги надживеем и друга безлична теория. Любимите ми текстове носят заглавия като „10 неща, които трябва да направиш след раздяла”: 1. Да си направиш зелен педикюр; 2. Да се напиеш с космополитън; 3. Да изтриеш телефона му с лявата ръка; 4. Да заминеш за Хавай и да правиш секс за една нощ (че по колко нощи правят секс тия хора?!), а останалите 5 до 10 решения на проблема са все така идейни.

Аз не следвам подобни съвети, съветвам се сама. И всеки път решавам различно, защото всяка любов е различна и умира по различен начин. Веднъж например направих всичко, от което ме ограничаваше покойната любов. И щом открих, че тя ме е ограничавала, се успокоих, че вече съм без нея. Потърсих друга. Друг път просто си взех почивка от любов и от хора. Друсах се със сериали и самота, докато не изпаднах в абстиненция от нова любов. И я намерих. Имаше и случай, когато задоволих клишето и се удавих в работа. Беше продуктивен период – докато се усетя, произведох и начало на нова връзка.
Въобще опитът ми сочи, че след края следва начало. И обратното.

Добре ли е това? Зависи къде си. Началото може да не настъпва чак след края и май в това е майсторлъкът. Да започнеш отначало, преди да си стигнал финала. Правилно диагностициране и действия навреме, нали така? Ако е така, въпреки че отдавна не съм в гимназията, ще си поръчам следващата голяма любов, ще я поръчам безсмъртна, ще проявя мазохизъм и ще пробвам да я напиша ако не от начало, то не и със край.