Н.А.: По-лесно е да живееш в инвалиден стол, отколкото без любов

Здравейте, читатели на най-женския сайт Mila.bg!

Моята история започва, когато още бях малко момиченце. Живеехме в стар софийски квартал, където все още не бяха бутнати всички къщи. Точно срещу нашата кооперация беше къщата на семейство Вл. Децата обичахме да наобикаляме двора им, защото там растяха джанки. Катерехме се и хапвахме, без да питаме стопаните дали е позволено. Един ден се бях покатерила сама върху джанката, когато отвътре излезе една възрастна жена. Много се изплаших, защото реших, че ще ми се скара. Тръгнах да слизам, но в бързането се подхлъзнах и паднах от дървото. Жената изпищя и извика мъжа си на помощ. Той също беше възрастен човек и дори не зная как точно ме вдигна и пренесе вътре в къщата. Дадоха ми вода и сложиха лед на коляното ми. Видях, че са добронамерени и че няма да ми се карат и се отпуснах. Тогава забелязах в дъното на стаята момче, което седеше в инвалидна количка. Четеше книга и сякаш не забелязваше присъствието ни в стаята.
Когато усетих, че мога да ходя, им благодарих и си тръгнах. Мъжът ме изпрати до портата и ме покани да им отида на гости, когато пожелая. Помислих си, че едва ли ще се върна тук, защото онова момче наистина изглеждаше недоброжелюбно. За собствена изненада още на следващия ден потропах на вратата им. Посрещнахме ме приветливо и ме почерпиха домашен сок и ванилов кекс. Жената и мъжът ме заразпитваха в кой клас съм, какво работят родителите ми и т.н. Наистина ги харесвах и недоумявах защо момчето, което отново беше в стаята, не ми обръщаше никакво внимание. При третото ми гостуване научих, че той е техен осиновен син, който получава тежка травма при някакъв инцидент и оттогава не обича да разговаря много-много. Разказаха ми го, докато той не беше в стаята, а когато следващия път го видях, реших аз да го заговоря.

Майка му и баща му бяха изумени. М. сякаш това беше чакал. Разговорът между нас потръгна с леко притеснение, но само час по-късно вече течеше разпалено. От тогава го посещавах всеки ден. Научих много за него, за неговата болка и самота, за това, че въпреки проблема си той имаше мечти. Докато един ден не си дадох сметка, че моята мечта е той.

Любовта ни е вече на 23 години. Не минава ден, без да си кажем, че се обичаме и се надявам, че такъв ден никога няма да дойде. Животът понякога не е лесен, когато си прикован към инвалиден стол, но съм сигурна, че е много по-тежък за хората, които са приковани към живот без любов.

Благодарим на Н.А. за историята.