След срещата с него много хора ме питаха: „Такъв ли е, какъвто е на екрана?“ Нямаше как да им отговоря, защото на екрана виждах Бойко Борисов, Коцето Калки, Икебаната, Енрике Иглесиас, Прея, Питбул, Веско Маринов, а на нашата среща пих кафе с Ненчо Балабанов. Един мъж без маска и без грим, който къса дистанцията преди още да се е появила. Кълбо от усмихната енергия, което продължава да спуска слънчеви зайчета в главата ти и след като си тръгне.
Оставаме да си говорим дълго след като диктофонът е изключен, но онова, което ми е казал за „пред хората“, с нищо не се различава от онова, в което вярва наистина и което е в главата му. Тайничко си мисля за други преди него, които изгряха мощно както той, но после се загубиха в нищото. Не вярвам с Ненчо да се случи. Ние имаме нужда от него. Той е достатъчно честен, за да каже „Обичам да съм център на вниманието“, и достатъчно разумен, за да знае, че този център изисква. Това внимание е отговорност и работа. И вяра.
След всяко предаване получавал десетки лични съобщения във Facebook. Въпреки умората и липсата на време опитвал да отговаря на всички. Така както прави с всеки минувач, който го поздравява, и с всяко дете, което иска да се снима с него.
Казвам му, че синът ми току-що е избягал от училище и идва към нас, за да се запознае с него. И макар моето дете да е едно от стотиците, Ненчо грейва и ме уверява: „Ще дам всичко от себе си да го усмихна...“
Имам чувството, че си от хората, които не биха могли да живеят щастливо без много дини под една мишница и че безделието по-скоро би те уморило?
Ако натоварването и умората са такива, каквито бяха през последните три месеца, да. Тоест ако е свързано с прекрасните неща, които съм си избрал да правя и които са се превърнали в моя професия, ще бъда суперщастлив. Това ме зарежда и ми дава сили. Ако работех някакви различни неща от това, което съм усетил за мое призвание, сигурно щях да съм нечовек след подобно натоварване и комбинация от шест неща. Но комбинирайки точно тези неща, давам много енергия, но и взимам много енергия. От публиката, от хората, от събитията, от радостта, от срещите.
Вниманието е страхотно, обаче освен внимание то е и гласувано доверие, което трябва да се защитава занапред. То е отговорност, която осъзнавам и приемам. И се радвам за нея дори защото ми дава стимул. Все едно имам запазени часове за тенис сутринта в 8. И като са ми запазени и предплатени, отивам задължително да играя. Дори да ми се спи, ставам и отивам да играя. Същото е и с това доверие, което ми се гласува, защото то изисква от мен да продължавам да се раздавам и да радвам хората.
От интервютата, които съм чела с теб, оставам с впечатление за човек със завидно огромен запас от истории и още толкова от енергия. Ако трябва да ми разкажеш една история, която те описва като човек, коя ще е тя?
Много са и са много пъстроцветни, няма как само една да ме опише, защото и фактът, че съм се местил и съм живял в много градове, и фактът, че навсякъде съм имал много приятели, са изиграли някаква роля да бъда това, което съм. От малък обичам да съм център на вниманието. Като се съберем някъде, аз заемам ролята на водещ и на човек, който забавлява останалите. Като ги виждам да се смеят и да се забавляват, се радвам неимоверно и усещам, че съм си избрал правилно попрището.
Говориш с любов за семейството си. С какво всеки от твоите близки допринесе за оформянето на характера и твоите ценности?
С подкрепата и с правото на избор. Родителите ми никога не са ми налагали своите виждания за моя живот. Това е страшно полезно и аз също се надявам да упражнявам по същия начин родителската си роля – и да насъчавам, и да подпомагам, и да давам право на избор и на свобода на действие на своя син. Като родител винаги считаш, че си по-зрял и знаеш какво ще е най-хубаво за твоето дете, но всъщност не е така. Нужно е само да усетиш кои са любимите му неща и да му помагаш да ги прави и да се развива в тях. Единствено нещата, които се правят с любов и с хъс от страна на индивида, пък бил той и малък, може да бъдат увенчани с успех. Защото аз съм си избирал какво да правя от 7-годишен насам.
В Котел искаха да ме вземат в Музикалното училище, когато бях на 7. Свирех на тамбура, дойде един учител и каза: „Това дете може да стане страхотен тамбурист. Искате ли да го запишете в нашето училище?“ Майка ми и баща ми се обърнаха към мен и ме попитаха: „Ти искаш ли да учиш тамбура?“ И на тези крехки 7 години аз съм казал, че трябва да си избера някакъв по-голям град, за да има перспектива в моето развитие. После станах 7-и клас и ме попитаха какво си избирам. Избрах електротехникум. „Ама защо електротехникум?“ Защото искам електротехникум. „Добре, отиваш.“ После НАТФИЗ. „Сигурен ли си, че актьор искаш да ставаш?“ Да! „Добре.“ И така. Много са важни тези неща за един млад човек, който расте и се търси като поприще и като мечти.
Ще бъда много щастлив, ако никога не ми се налага да мисля за емигриране. Много хора са ме питали: „Добре бе, има ли хляб в тази държава за хора, които се занимават с изкуство?“ И аз съм щастлив и благодарен, че мога да кажа: „Да, има!“ Мащабът ни е различен. Човек тук трудно може да стане милионер с изкуство, но пък не съм съгласен с поговорката „Музикант къща не храни.“ Тя не е вярна. Така че се надявам да се прехранвам и да имам добър стандарт на живот, правейки нещата, които обичам.
Бил си пеещ сервитьор, продавал си сладолед, маркирал си дървета, бил си в консервна фабрика...
Това ме кали много през годините. Като ученик лятото ми се струваше много дълъг период и не исках 3 месеца да бездействам. От 7-и до 12-и клас всички тези неща ги работех през лятото. Един месец почивах, два работех. А после имах самочувствие, че съм си ги изкарал сам тези пари. Купувал съм си с тях касетофон, уокмен, такива неща. Това ме направи трудолюбив и зрял. Казармата не ми беше нужна, защото дори преди казармата бях достатъчно дисциплиниран и отговорен. Но пък там поне се научих да стрелям с автомат (смее се).
Доста рано си станал баща. Беше ли готов за това?
Смятам - да, и съм много щастлив, че успях да си гледам детето през голяма част от времето. С бившата ми жена си разпределяхме грижите почти 50 на 50. И се справих добре. И памперси съм сменял, и мляко съм топлил. Имах щастието детето ми да порасне пред моите очи, което е рядкост при бащите. Особено ако са натоварени да изкарват прехраната на семейството, те виждат децата си само за „лека нощ“. При мен не беше така.
Днес с него не живеете под един покрив и ангажиментите ти са много. Достатъчно ли ви е времето заедно?
През учебно време определено не ни е достатъчно, защото държа той да ходи на училище, да се развива и да учи. Виждаме се през уикендите предимно. Особено през последните три месеца се виждахме рядко, но ще компенсираме през лятото. За всяко нещо има време, стига човек да е търпелив и спокоен.
На откровеност и да е честен. Уча го да не прави на другите това, което не иска на него да му се случи. Да не се закача, да не се лигави. И държа да бъде трудолюбив и да работи, да не разчита само на това, с което е надарен като естествен талант. Майка му е музикант и рисува много добре. Той е наследил таланти и от двама ни, но се опитвам да го науча, че това е само част от картинката. Че трябва да се работи много.
Искаш ли още деца?
Не съм мислил по този въпрос. В момента съм се концентрирал в доизграждане на кариера, така че не съм мислил наистина.
След един брак, който не е завършил с „живели щастливо до края на дните си“, стана ли по-предпазлив в любовта?
Бракът и любовта не са едно и също нещо. Любовта не те пита много, докато бракът те пита. Фактът, че имах 12-годишен брак, който приключи, ме направи по-предпазлив, разбира се, но никой не е застрахован. Никой не може да го предвиди. Двама души, като се събират, не мислят, че някога ще се разделят, но се случва и трябва по-зряло да се приемат тези неща. За никого не е краят на света и всеки има право да намери щастието с подходящия човек. Любовта идва, връхлита те и е нещото, което те движи напред.
Като една огнена зодия сигурно си влюбчив.
Да.
Това хубаво ли е, или ти е носило повече проблеми?
Хубаво е, само че с годините човек трябва да се научи да навигира любовта и себе си в любовта.
Ти научи ли се? Имаш ли рецепта?
При всеки е строго индивидуално, рецепта за това няма. Както в „Рибарят и неговата душа“ (б.а. - грандиозен спектакъл, поп опера, в която Ненчо има главна роля) душата е разумът и съвестта, а пък сърцето е любовта. Когато човек се научи как да балансира двете неща, ще бъде щастлив. Този баланс е труден, но е възможен. Смятам себе си за балансиран човек и се надявам да умея да съвместявам чувствата и разума си.
Срещал ли си се някога с Бойко Борисов?
Не.
Не започва ли да ти омръзва всеки да те кара да имитираш премиера?
Не, по никакъв начин. Всеки човек има някакъв трамплин, който му помага да покаже себе си. Всеки артист има отпушващ елемент в своята кариера. Никога не знаеш кога и откъде ще изскочи зайчето. В моя случай този ракетоносител беше образът на премиера и аз се радвам, че хората го искат. Мен като артист ме прави щастлив да ги усмихвам.
Тъжен съм, разбира се. Когато гледам някой хубав тъжен филм, когато видя сгазено животно на улицата, когато видя бедствие по света. Но монетата винаги има две страни. Много от нас са забравили този факт, а това е проблем. Много хора са се вторачили в лошата страна на монетата. Време е да я обърнат и да видят, че и в България има много хубави неща, които няма да намерим никъде по света. И бягството от България няма да ни направи по-щастливи.
Пътувал съм по света. Когато минеш със самолета над Германия, отгоре всичко е като килимче – подредено, пъстро и чисто. Над България не е така, но игнорираш този факт и търсиш хубавото. В Германия има други негативни неща. Ние трябва да работим хубавото да става повече от лошото. Дано не изгубя тази енергия и увереност никога.
Наясно си, че голямата популярност влачи след себе си и големи негативи. Имаш ли готовност за това?
Ако глупостите, които се пишат в жълтите издания, касаят само мен, не им обръщам внимание. Проблем е, че спекулират с близки хора, което е гнусно и не е окей. Но пък аз съм намерил друга формула. Разбира се, няма как да ти я споделя. Но ще се справя с това.
Кой беше най-големият ти късмет в този живот?
Много са и аз съм благодарен на Господ, че ми помага и че ме води напред. Аз съм вярващ и смятам, че има висши сили – някои ги наричат Господ, други – карма, природа, съдба, които ни помагат и които подреждат нещата ни. От нас се изисква само да ги пожелаем, да вярваме и да работим, за да се случат. Това са три задължителни компонента – да го поискаш, да го повярваш, че е възможно, а всъщност невъзможни неща няма, и да положиш нужните усилия да се случи. Като онзи виц, дето човекът се молил да спечели шестица от тотото, молил се, молил се, накрая небесата се разтворили и Господ му казал: „Добре де, молиш ми се, ама иди пусни един фиш първо.“
Коментари (0)
Вашият коментар