Мария Сапунджиева: Често тичам по жп линии за релакс

Актрисата Мария Сапунджиева притежава талант да разсмива, но същевременно има и дарбата на драматична актриса. Неслучайно тя печели два “Икара” за главна женска роля в постановките “Таня, Таня” и “Моли Суини”, както и “Аскеер” за поддържаща женска роля за “Декамерон, или кръв и страст по Бокачо”. Най-голяма популярност обаче й носят комедийните участия в тв предаванията “Клуб НЛО” и “Пълна лудница”. Въпреки че Мария не крие, че актьорската професия е на първо място за нея, тя е много отдадена и на семейството си. Със съпругът й – художника Георги Попов, са заедно вече от 22 години, но продължават да изпитват истинска любов помежду си. Мария си обяснява това с дългите раздели, които професионалните ангажименти им налагат и не им позволяват да си омръзнат. Те имат и двама синове, Добрин - студент по медицина във Варна, и Марко, който все още е ученик.

Мария, ти доби голяма популярност най-вече с комедийните си роли. Кой пръв откри таланта ти да разсмиваш?

- Открих си го сама още като малка. Видях се на една детска снимка, на която рокличката ми се беше вдигнала високо над кръста, а чорапогащникът ми се е свлякъл долу, въобще изглеждам доста нелепо, а същевременно съм страшно сериозна на нея – ефектът е комичен. Още тогава усещах, че ще стана актриса, въпреки че никой не вярваше. Моите родители, баба ми, всички си мислеха, че това не е възможно, въпреки че често ги събирах и им играех какво ли не - балети, представления, въпросът беше да има публика. Вземах им и пари за билети (Смее се.) Аз дори насила накарах нашите да ме запишат в детско театрално студио, те даже не знаеха, че има такова, а после им заявих, че ще кандидатствам във ВИТИЗ. Те ми викаха: “Абе, ти къде си тръгнала, кой ще те вземе теб?”, защото имаше много кандидати, но аз, разбира се, не ги послушах.

Най-лудото нещо, което си правила в този младежки период?

- Колко луди неща правих аз – бях много щура, имам белези на челото и на брадичката, а на ръката имам осем шева след разни щуротии. Веднъж дори щях да се удавя във Варненското езеро, но едно комшийче – Боян, ме спаси. След това на всеки 8 август аз му давах меденка-курбан, защото ме спаси, но само ние двамата си го знаехме. Смее се. Аз ужким можех да плувам и точно защото много знам и затова тръгнах да се давя в езерото, те такива смели като мен - те правят поразиите.

С Мариус Куркински се познавате още от детските години. Какво дете беше той и промени ли се с годините?

- Мариус беше странно дете, много по-различен от нас, останалите и не беше много комуникативен, но като станеше дума за театър, той веднага ставаше гуру. Даже в осми клас правихме детско представление – “Чер хайвер и леща” – комедия. Мариус я постави и репетирахме у тях на свещи, с пуснати пердета, на масата. Всичко беше много професионално, даже прослушка си бяхме направили. Някой казваше: “Актьорите да заповядат на сцената”, и започвахме спектакъла. И после ходихме на турне в неговото село с рейса, като сами си носехме всичко - куфарите, декорите. Кметът ни посрещна с кебапчета, а след представлението ни почерпи с мекици. Героят на Мариус се казваше Леонида Ламана, беше с бял костюм и бос, а аз играех жена му Валерия, която обаче има любовник. В една от сцените, където той ме целува, нарисуваните му мустаци са се отпечатали върху моето лице. Аз, без да се усетя, съм си играла абсолютно сериозно и чак като свърши, разбрах защо всички се напикаваха от смях, а Мариус нарочно не ми е казал до края. И до днес сме приятели и се опитваме да си помагаме един на друг. Миналия сезон заедно направихме спектакълът “Мъжът на жена ми”, който се играе в театър “Открита сцена”.

Може ли да се каже, че театърът е вашата голяма любов?

- Нашият живот е театрото, и аз мога да заявя, че винаги театъра ни е бил приоритет, може би така са ни научили от малки. Не че аз нямам личен живот и семейство, но всичко при мен е съобразено с театъра. Дори мъжът ми и децата ни да питате, ще ви кажат същото – тази жена е посветена на театъра, а после на нас. На мъжа ми му тупвах бебетата още на 20 дни и най-вече той ги отгледа.

Беше част от култовото тв шоу “Клуб НЛО”. Има ли истина в това, че комедийните актьори са тъжни в живота и какви ще останат в спомените ти Велко Кънев и Чочо Попйорданов?

- Да, истина е, такива бяха и Велко, и Чочо, дълбоко в себе си бяха тъжни хора. Мислила съм си защо е така и според мен, за да я играеш комедията, трябва първо да си видял трагедията, а после вече да имаш силата да й се надсмееш. Точно затова е много труден жанр и не всеки може да направи хубава комедия, а Велко имаше талант за това, той беше мъдър човек, изключително скромен и много добър рибар. Жалко, че толкова талантливи, прекрасни и добри хора си отидоха толкова рано.

Кои са личностите, от които се възхищаваш и те вдъхновяват най-много?

- Силните хора ме вдъхновяват - такива, които са преодолели много трудности. Спомням си руската книга “Воля”, която ме впечатли още като дете. Разбрах, че човек може да постигне всичко със силата, която има в себе си. За жалост ние я разпиляваме, или не се научаваме да я използваме, а човек може да направи чудеса, вярвам в това. Ето, този Кличко, той ме кефи много! Говоря за енергията, която владее, той я контролира и на мен това ми харесва. Енергията трябва да се владее, при нас, актьорите, тя трябва да се прехвърля долу в салона. Важна е играта и затова казвам, че спортистите и актьорите трябва да играят, а не да говорят и да дават интервюта.

В актьорската професия има много стрес. Какви са твоите начини за успокояване?

- Нашата професия е свързана с емоциите, но няма как, човек трябва да се научи да ги изчиства. Занимавах се с ТЕС (техника за емоционална свобода – б.а.) при Ценка Местанска. Всеки човек може да си помогне и сам, защото има енергия, стига да успее да я освободи и да я използва. Например дори само като си разтриеш ръцете и ги поставиш на мястото, където изпитваш болка, може да усетиш облекчение. Другото нещо, което ме успокоява, са дългите разходки или бягането. Често тичам по жп линии, защото са до нас и така по линията до перона тичам 15 минути. И мъжете, които ръчкат релсите, ме гледат – един ден, втори ден, и накрая на третия ден спряха да работят и като почнаха да ръкопляскат и викат: “Браво, Мария!”

Не те ли е страх да спортуваш там?

- Ако прочетеш, че е станало нещо, да знаеш, че съм ходила да тичам на гарата! (Смее се.) Защо да ме е страх? Мен скоро ме влачи такси 10 метра на “Витошка”, точно когато беше големия сняг, така че нищо не се знае. Аз спирам таксита по този начин – като падам под предното колело. (Смее се.) Таксито се хлъзна в снега и не можеше да спре - бутна ме, аз паднах под бронята и колата ме повлече с предната гума – сур, сур сур. Викам си: “Той за вкъщи ли ме прибира, къде е тръгнал този човек?” Не е смешно, но аз се смях през цялото време. Има нещо, дето ме пази, сигурна съм!

В какво вярваш?

- Много неща, които съм постигала в живота съм ги постигала с вяра. Какво значи вяра? Аз мисля, че има Господ и частица от него има във всеки един човек, той е във всеки от нас и това, което той е можел, го можем и ние – с мисълта и с енергията си.

Имала ли си сънища, които се сбъдват?

- На първи май започнах репетиции за нова пиеса и седмица преди това сънувах, че репетираме в хола на режисьорa, където той е направил сцена. Преди два дни ми се обадиха, че на първи залата за репетиции ще е заключена и ще се наложи да репетираме в неговия хол. Ето, че сънят ми се сбъдна!

Най-мистичното място, което си посещавала?

- Имах шанса да попадна на едно много необикновено място – Кози камък, намира се над Ковачевица. Това е тракийско място, много непознато у нас, а в същото време в чужбина имат информация за него, може би тук нарочно не го рекламират. Даже и американците имали сведения за Кози камък, то не е точно камък, а една огромна скала, която се надявам иманярите да не са взривили, защото, когато бях там, те масово гърмяха долу и явно търсеха нещо. За съжаление никой не го охранява. Разбрах, че от НАСА са направили снимка отгоре на Кози камък и се оказало, че това е звездна карта, защото в скалата има дупки с точен диаметър и определено разстояние между тях, не е известно с какви инструменти са правени. Един професор ме качи на скалата и ме попита какво чувствам. Аз виждах земята с очите си, но усещането ми беше, че съм в небето, че това е мястото, което някак си е по средата между земята и небето. Казах му, че се чувствам повече в небето, а той: “Мария, всички, които качвам тук, се чувстват по този начин, независимо от раса, пол, години, казват едно и също нещо”. Изключително място!

Любима мисъл?

- Безопасно е да си щастлив!

Материалът е на вестник "Труд"