Надя Джамбазова - жената, която направи от „ловец на емоции” професия (галерия)

На страницата й във Facebook пише „ловец на емоции”. Изловените от нея емоции имат 26 000 почитатели! Когато миналата година откри първата си самостоятелна изложба на Моста на влюбените зад НДК, новината премина лавинообразно през социалните мрежи, което така рядко се случва на добрите новини. По всичко личеше и подкрепата на хората, и гордостта им от факта, че един непрофесионален фотограф, когото те харесват толкова, получава първото си голямо признание. Изложбата Closer премина при голям интерес и бе широко подкрепена медийно, а медиите не обичаме кого да е. Моят „closer” с Надето обаче се случва година по-късно.

И понеже се надушвам с такива скромни таланти, и много обичам да ги показвам въпреки техните съмнения, че биха били някому интересни, още при първата си среща с Надя Джамбазова знам, че искам да ви запозная. Тази рубрика е специална. Тя не е за популярни личности в онзи популярен смисъл. Тя е за вдъхновители – хора, които палят страст и вяра, хора, които вдъхновяват с това, че са успели да се почувстват... успели.

Още като ученичка Надя Джамбазова си мисли колко ще е хубаво един ден да бъде фотограф. И макар да не е снимала досега, след 11 клас решава да последва мечтата си. „Хванах един Zenith от моя позната, тръгнахме за море и с идеята, че там ще правя снимките за кандидат-студентския изпит в НАТФИЗ.” Добре, ама в НАТФИЗ се кандидатства с черно-бели фотографии, а тя не открива черно-бяла лента на морето. „Дотам бяха мечтите да кандидатствам фотография – смее се днес. - А и сигурно нямаше да ме приемат.” Впоследствие се оглежда за други възможности и няколко пъти иска да се запише да учи фотография другаде, но от страна на майка й има сериозен натиск, защото тя не смята това за „сериозна професия”. Макар че бабата на Надя е била фотограф и цял живот си е изкарвала прехраната с фотография. „Затова се записах да уча каквото ме приеха – в Софийския университет социална педагогика.”

Още е студентка, когато ражда първия си син Александър. И започва да го снима активно. Прави го с малко фотоапаратче – сапунерка, но скоро усеща, че й е необходима по-сериозна техника, че тази сапунерка я ограничава, а уменията й нарастват. Как нарастват ли? Ами гледа много снимки, чете и общува с други запалени майки-любители. Разбира се, във форума на BG Mamma. Тогава още никоя от тези майки не се занимава професионално с фотография. „Беше само хоби, макар и много страстно хоби”, спомня си.

В същата рубрика за вдъхновителки сме представяли и Биляна Гецова, позната из интернет пространството като Мама на Малена. По онова време детето на приятели на Биляна има нужда от огромна сума пари за трансплантация в Германия, защото страда от левкемия. Мама на Малена обявява, че ще прави благотворителни фотосесии. Към нейната идея се включва и Надя, както и други „БГ мами”. Правят мащабна кампания и събират огромна сума. Днес детенцето е здраво! А телефонът на Надя продължава да звъни неспирно и след акцията със запитвания за фотосесии на деца. Тя обяснява, че е била еднократна акция, че парите са събрани и тя не снима вече, но много от тези хора, които вече са видели нейните фотосесии, са страшно настоятелни. По това време никой не снима деца. Има главно модни фотографи и тези фотостудия по улиците, които правят само снимки тип паспортни.

Годината е 2007-а. Надя казва: „Не съм планирала да превръщам хобито си в бизнес, но постепенно така се случи. Започнах да снимам по паркове, по градинки, в къщите на хората, даже в нашия хол бяхме закачили един фон, но в един момент казах, че не може така да продължава и не може домът ни да е фотостудио.” Започва да търси помещение и скоро вече има и студио. Междувременно се е родил и Румен и Надя пляска с ръце: „Ами чудесно! Няма да се налага да си търся работа. Аз вече имам работа!” Въпреки това продължава да не гледа сериозно на тази работа. „Но то взе, че се получи!”

Мъжът й е основна подкрепа. Дори той е този, който я изненадва с първия сериозен фотоапарат. „Един ден отиде за памперси и се върна с фотоапарат”, разказва Надето. Днес и майка й е променила мнението си: „Майка ми е щастлива за мен, защото смята, че успях да направя нещо съвсем сама, без някой да ме натиска, да ми помага, да ми отваря пътища, вратички, и защото работя нещо, което ми носи страхотно удоволствие.”

Почти година, след като започва активно да снима, решава все пак да посети и курс. „Но се подцених и се записах на начално ниво. Всъщност нямаше какво да науча там и не се записах за по-натам напреднали. Интересното е, че в началото толкова си вярвах, мислех, че знам и мога много, а сега, години по-късно, самочувствието е паднала критично.” Надя разглежда купища снимки ежедневно, както и лайфове на снимане. И признава, че днес все по-рядко си харесва снимки и критичността й се е качила драстично. Което обаче – и двете се съгласяваме – е хубаво, градивно е. „И все пак трябва да си вярваш, защото ако не си вярвах тогава, когато започнах, щях да съм се отказала и сега да нямам нищо от това. Така че критичността е градивна, но човек трябва да си вярва. Това е единственото нещо, по което съм се палила, но не съм спирала.” Разказва как е пробвала и с други хобита – например рисунки върху стъкло, и макар че е нагазвала с двата крака в тях, само на фотографията е останала вярна и само фотографията е останала нейна до днес.

Никога не е учила терминология, дори се чувства боса в нея. Смята, че по-скоро притежава интуиция и благодарение на чуждите примери успява да се развива, макар и самоука. Страст са й портретите – там, където има живот, емоция. Пейзажните и стрийт фотографии не са й увлечение. С годините научава не просто нови неща за снимането, но и за хората, предимно децата. Научава се да общува с тях. „А всъщност, за да се научиш да общуваш с децата, трябва да променяш себе си.”

Покрай първата благотворителна акция не само тя, но и другите запалени любители от форума на BG Mamma задълбават във фотографията. Сформира се общност, някои от тях правят блогове. Самата Надя регистрира блог, но не успява да го поддържа, защото не обича да пише толкова, колкото да снима. Често се събират, ходят и снимат заедно извън София, дори извън България, а Надя, която хич не обича да бъде снимана, се отпуска единствено пред тях.

Питам я, ако не снимаше деца, какво щеше да снима. „Сигурно въобще нямаше да снимам,” отговаря. И макар масовото мнение да е, че деца се снимат трудно, тя казва, че за нея е по-лесно да снима деца отколкото възрастни. Няма притеснения, с тях и с бременните е в свои води. „Децата са искрени и спонтанни, те плуват в емоции и нямат нашите задръжки да ги извадят и покажат. Затова са ми толкова зареждащи!”

Говорим си, че през последните години българите придобиваме навика все по-често да търсим и правим професионални семейни фотосесии. Надя казва, че сме закъснели малко, защото в други страни отдавна това е традиция – поне веднъж годишно семействата да се запечатват на фотографии. Освен това там се пращат снимки с картички, когато се роди бебе или когато двама се сгодят. Постепенно влиза и у нас и ето, тя е част от този процес. „Тук хората бяха свикнали да викат фотограф само на сватба, като видеото им беше по-важно от фотографа и ако случайно цената на фотографа е по-висока от видеото, бяха склонни да се откажат. Последните години хората все повече ценят качествената фотография.”

Казва, че рядко снима децата си. „Толкова много съм ги снимала, че към техните снимки съм изключително критична. И когато съм им направила хубави снимки, ама толкова хубави, че няма накъде повече, аз губя интерес. Знам, че повече от това не мога да направя.”

Разделяме се с пожелания за изложби и други прекрасни неща по мостовете на влюбените. Знам, че ще се видим там. Знам, че колкото и критична да е към себе си, колкото и непретенциозна да е към успеха си, Надя Джамбазова се е синхронизирала с него. Изловила го е между емоциите.