Надя Иванова: Щастието е начин на мислене

С Надя се познаваме от години, но преди този разговор никога очите ни не бяха се срещали. Десетки пъти сме разменяли чуруликащи срички покрай уговарянето на поредното интервю с някой от родните музиканти, на които дълго време сътворявах уж правилния имидж. Тя в ролята на гостоприемен водещ на тв предаването „Елит” по БНТ, аз в амплоато на виртуозен пиар. Но народът го е прозрял отдавна онова верую за краставите мулета, дето се надушвали. И двете не понасяме да ни лъжат и ако има нещо, което ни кара да свистим от болка, е именно това. Самокритична е до мазохизъм. Твърди, че това е динамото й към усъвършенстването. Ако трябва да нарисува нещо върху себе си, приемайки, че е бяло платно, би щрихирала повече смелост и самочувствие. Какво друго я движи в живота, от какво се срамува, дръзка ли е и става ли от нея флиртаджийка, ще разберете от разговора ми с тази ефирна брюнетка.

Умееш ли да се разголваш до прозрачност? Осмеляваш ли се да се покажеш на другите до самото си ядро?

Пред хората, които са ми близки – да. Макар че това дойде с годините. Аз много трудно се разкривам. Разкривах. От един момент нататък, специално за любимите си хора, реших да си го наложа. Да съм абсолютно пряма спрямо тях. Да казвам това, което мисля, да споделям това, от което имам нужда. Да търся това, което искам.

В обществото и с познатите си не се научих. Но там като че ли нямам кой знае каква мотивация. Понякога ми казват, че съм много надута. Причисляват ми епитети, които нямат нищо общо с истинската ми ДНК. В началото това ме бодеше, но вече не ми пречи това непознаване на моята същност от човеци, които не са ми важни.

С какво би се облякла, за да се скриеш?

Обикновено го правя с някакви големи и развлечени дрехи. Но ако трябва чисто метафорично да се отнема от света, не знам коя одежда би ме направила невидима. Обикновено, когато искам да се скрия, се правя на незабележима. Мълча, в краен случай се усмихвам широко. Аз така тръгвам, доста съм обрана. Не излизам напред, когато се запознавам с някого. Чакам, ако някой прояви интерес, тогава влизам в тази комуникация. Не съм настъпателна в общуването си с хората освен когато съм на работа. Тогава нещата може да излязат от краен контрол. Ставам изключително комуникативна, много дейна, но това ми коства усилия и енергия и след това съм като изцедена.

От защитата си, която сама съм изградила. Не позволявам на хората да връхлитат в моя свят. Градя много големи и дебели стени и после трудно сама си ги разбивам. За да успее някой да свали дори една тухличка от този удобен параван, ще му трябва време. Време, в което се изгражда доверие. Много пъти съм била разочарована и затова често добавям следващата люспа на лука, а не я свалям.

В една песен се пееше: „Да хвърлим дрехи и задръжки”. Кое е нещото, което би те провокирало да преминеш себе си?

Буквално, алкохолът (смее се). Небуквално – желанието да общувам с някого. Когато човек ме е спечелил и влезе веднъж в сърцето ми. Когато някой се намести удобно в съществото ми, съм готова на всичко.

Ти ли правиш първата крачка, когато един мъж ти хареса?

Не, и това ми е жесток проблем. Особено в днешно време, когато жените са все по-напористи, смели, агресивни дори. Ние кастрирахме мъжете. Аз съм винаги пасивната. От онези жени съм, които просто стоят кротко на бара, хвърлят по някой белтък и дават някой архаичен нишан на господина, че съм привлечена от него. Това съм си аз.

Значи не се позоваваш на изконното си право на флирт?

Дори и да флиртувам, аз не знам, че го правя. Случвало ми се е като тийнейджърка, но вече съм го ампутирала това нещо с осъзнатия флирт. Едно време моя братовчедка ми казваше, че кокетнича дори с приятелите си, което ме скандализира и може би тогава дойде моментът на ампутацията. Сега вече несъзнателно се държа като ранима жена. Голям труд е да се научиш да позволиш на мъжа да е закрилник. Толкова сме свикнали сами да ковем ежедневието си, че често влизаме в ролята на мъжки кастратори. Много е трудно да се научиш да преглъщаш, да казваш: „Добре”, да действаш по женски. И това не го възприемам като изневяра спрямо мен самата. Докато бях тийнейджър, преобладаваше повече гаменчето в мен, онази опърничавата, която не желаеше някой да й поставя рамки, окови и друг вид стереотипи. С времето си дадох сметка, че това не е истината. Почнах да се държа по-женски, по-нежно. Броя до 10. Отново си отстоявам позицията, но с други средства. С други методи. По-мекичко е. Заоблих ръбовете.

Ако е свързано с физиката ми, разбира се, че няма да ти кажа. Но се чувствам некомфортно от тази неувереност, която понякога много излиза отгоре. То е по-скоро страх. Това е като цикъл, който се завърта, защото аз виждам, че почва да прозира на повърхността, а това ме кара да се срамувам и ставам още по-несигурна в себе и се превръщам в едно неуверено перпетуум мобиле.

Какво предпочиташ – голата истина или облечената лъжа?

Преди време изобщо нямаше да се замисля с отговора. Тогава бих ти казала: „Голата истина”. Всъщност мисля, че не съм се променила чак толкова. Все още е голата истина.

Дръзка ли си?

Понякога, рядко. Когато имам точната цел, ясна задача и мотивация мога да стигна до крайности. В професионалните дела не съм чак толкова дръзка, в личния си живот обаче мога да бъда изключително безстрашна в дързостта си. В моето човешко пространство битките са ми по-важни.

Какво пише в сценария на твоя живот и какви биха били финалните думи на твоята героиня?

В моята романтична комедия, даже и в мюзикъл може да се прелеят нещата, фанфарите накрая са задължителни. Трябва да е шеметна, с голямо сърце и много шум финалната сцена. Заглавието на моя сценарий ще е нещо от сорта на: „Щастието е начин на мислене”.

Има ли епична любов?

Не е много здравословно да се обичат хората епично. Обикновено тази любов не свършва добре. Но съм категорична за това, че има епична любов. Има всякакви видове любов и няма определения, които да я правят истинска или не. Може да е от разстояние, може да е унищожителна, може да е виртуална. Според мен няма критерий, няма рамки. Тъжното е, че откакто свят светува, ние се опитваме да й сложим каиши.

Кое е нещото, което искаш да изкрещиш на целия свят?

Животът е прекрасен.