Наскоро се разхождах из столичните калдъръми с една от приятелките ми, чиято близка поява ми се случва само от време на време, защото тя живее на друг континент. Това, разбира се, не ми пречи да съм в течение на всичките й любовни и житейски неразбории. Докато прилежно оставяхме част от токчетата си върху софийските павета, щедро й пожелах догодина по същото време да тътрузи бременното си коремче по световните сокаци. Тя пък спокойно и уверено ми сподели, че в нея все повече се загнездва усещането за доброволния избор да не става родител.
Да си родител е опция, не е задължително
Докато бях в гимназията, съученичките ми с часове говореха за мечтаните си сватби. Нямаха търпение да пораснат, да хукнат пълнолетни по срещи, да намерят подходящите женихи и да им народят приказно красиви бебета. Тогава на нас въобще не ни минаваше през ума, че някога ще се сблъскаме с един от най-важните избори – да имаш или да нямаш деца. Някак задължително генетично ни беше заложено да репродуцираме корените на прадедите си.
Две десетилетия след абитуриентския бал изборът все по-често опира в заразителната мода да си пълноценен без деца. Да се отдаваш диво и безстрашно на кариера, на пътуване из света, на живот без отглеждане на потомство. Хората вече не гледат на родителството като на „задължителен” завет от предишните поколения, а като на опция.
Все повече двойки в детеродна възраст премислят плана си да станат родители
Хора, които настървено гонят екзистенциалните цели, досущ като питбули в курник. Цели, които изстискват основната им емоционална енергия и време. Отдадените на различни мечти от родителството хора не искат хлапетата им да падат жертва на амбицията им, събирайки трохите в края на деня.
В западните общества аргументите за появата на деца са доста различни от някогашните, когато това да си майка и баща въобще не е подлежало на някакво чудене. Ако питате някоя млада двойка, която от години е заедно, защо все още не е прибавила трети член към любовта си, ще получите хиляди извинителни отговори. „Първо искаме да си купим жилище”, „Все още не сме напреднали в кариерата”, „Получихме чудесна възможност за живот в чужбина”, „Ще чакам майка да се пенсионира, та да има кой да ги гледа” са едни от най-честите причини за отлагането на появата на малкия вързоп.
Имам приятел, който е готов да се закълне, че никога не би позволил на гените си да се размножат. Намира го за егоистично. Намира го и за удобно, защото го е страх да не дублира грешките на собствените си родители. Но някак ми се чини, че ако позволи на клетките си да образуват друго човешко същество, би бил адекватен до последния щрих татко.
Имам и друга дружка, която живее в Германия и която безметежно и чудесно изживява любовта на живота си със своя съпруг, с когото се обичат до ръба на вселената. Съвсем нормално е като ги гледаш тези двамата, да си помислиш, че нямат търпение да си народят една камара дечурлига, които да тичат с филии мармалад върху моравата на немската им къща. Ама ей на, двамата твърдят, че са си самодостатъчни и че нямат намерение да ограбват брака си с безсънни нощи покрай деца с температури, с притеснения около матури и първите емоционални трепети на наследниците си.
И всичко това заради проучване, което ги впечатлило до родителски отказ. В него се твърдяло, че трябват средно осем часа на ден, за да отгледаш две деца до 18-годишната им възраст.
Време, което решили да споделят един с друг в откриване на нови светове, а не в смяна на памперси.
Време, в което да се чувстват пълноценни без деца.
Коментари (0)
Вашият коментар