Сигурно ви е правило впечатление. Най-напред се случва с изкласилата 19-годишна дъщеря, която неочаквано получава от съучениците си плюшени играчки, огромни колкото половината й стая. (На 12 тя предпочиташе за подарък гримове и всичко, което да намеква, че вече се присъединява към света на големите). Вероятно казва едно голямо „сбогом“ на детството, мислите си. Действително това е начинът на младите да си подадат ръка, за да преодолеят шока от първите „възрастни“ преживявания, разочарования и болки.
„Гледай по-леко на нещата, аз винаги ще съм до теб“ – това може би означава един такъв голям плюшен мечок.
Но все по-често тенденцията е дори при тридесет и повече годишни хора да забелязваме пристрастие към детски подаръци, аксесоари, забавления и поведение. Ако пейнтболът на годишния поход на фирмата не е единствената подобна проява, а нещата са системни, каква може да бъде причината?
Обикновено на тези години младите мъже и жени живеят отделно от своите родители. Имат вече своите любовни връзки. Имат добра работа. Имат едно висше, понякога учат и второ. Пътуват. „Ех, не се женят…“ - въздъхваме понякога ние. Гледат ни се и внучета. Същевременно порасналото дете изненадващо ни донася да отглеждаме поредното поомръзнало животно, което е взело за домашен любимец. Или пуска снимки от шантаво парти, в което натрапващият се елемент са веселите шарки по лицата, пълният хаос в прегръдките и местоположенията на участниците.
„Младост…”, примирително и разбиращо се опитваме да си кажем. Но в нас свети една червена лампичка. Нещо се е стопирало. Нещо в нашите пораснали деца е спряло на място и макар че годините минават, сякаш за тях се върти единствено трудовият стаж.
Но дали те смятат така?
Много пъти, особено младите мъже, прекарват часове в интернет, постигайки все повече в някакви игри, известни само на малцина посветени.
„Някога играехме карти…“, може да си кажем, ала усещаме, че нещо не е съвсем същото. Защото, докато играехме карти, пушехме или се карахме, смеехме се и се ядосвахме, но най-важното – гледахме се в лицата и се познавахме. Беше странно партньорът ти по карти да не пожелае да дойде с теб и на море, а също и да не услужи с колата си в спешен за семейството случай. А къде можеш да намериш партньора си в електронната игра от другия край на света…
Виртуалният свят? Той не е виновен. Той е само още едно средство, чрез което времето се забавя и спира, за да отложи СРЕЩАТА, която нашите деца реално искат да избегнат. А именно - срещата им с Живота.
С какво ги плаши толкова тази среща? Не е трудно да се досетим. С поемането на трайна отговорност. Психолозите установяват, че в последните петдесет години границата на реалното „порастване“ у повечето хора се е преместила рязко нагоре. И причината за това не е само в достъпното висше образование. Определено един човек, който поема отговорност за семейство или дете, започва активно да спестява и да ограничава своите разходи, особено разходите за „моментни приумици“. Това никак не е изгодно за компаниите, за които „порасналите деца“, техните хобита, страсти и мании (дори и депресии) са основният източник за печалба…
„Порасналите" деца обикновено са умни и творчески настроени личности. Работят в престижни фирми и печелят добре. Още не са изцедени и изхвърлени от системата. Защо тогава системата да не ги стимулира да харчат средства за екзотични идеи, облекла, преживявания, семинари, лекарства…
Когато децата ни бяха малки, много внимавахме да ги учим да не приемат подаръци от всеки. В наши дни заради огромното влияние на медиите отрано можем да ги учим да мислят. Да различават отровата. Да различават своите истински желания от внушенията на рекламите. За да бъдат такива, което родителите от сърце им желаем: Силни, Свободни, Щастливи.
Коментари (0)
Вашият коментар