Как да успеем в живота

Според мислителите от античността и средновековието чрез добродетелност или богоугодност. Съвременните философи подчертават „неналичността" на щастието.

Всеки сам е ковач на щастието си, казва една стара поговорка, но започне ли да го търси, го разрушава. И никой не знае в какво всъщност се състои то. Някои училища вече са го включили в плана на занятията, в известни университети темата пълни лекционните зали.

Никога преди в човешката история копнежът за щастие не е бил обект на такова внимание. Какво ме прави щастлив? Как да избегна нещастието? Тези въпроси се поставят в семинари по философия, в народни университети, на маса в заведение, в списания като това, което четете.

Подобряването на благосъстоянието през последните десетилетия увеличи свободното време и времето за размисъл. Как да живеем пълноценно? Как да осмислим живота си? Днес вече не сме загрижени за оцеляването си, а за това как да живеем. Докато в античността проблемът за щастието е бил привилегия на философите.

Онова, което е било валидно тогава, е валидно и днес, дори в по-голяма степен.
Понятието „щастие" е отворено за нови тълкувания. За всеки човек то е на първо място онова, към което се стреми. Например милиони от тотото, добро партньорство или ябълковия сладкиш на баба.
Философията обаче не се занимава със случайното щастие, нито с щастието да притежаваш, а главно с „добрия живот". С възможността човек дългосрочно да възприема съществуването си като смислено и удовлетворяващо.

Конкретните представи за щастлив живот постоянно се променят. Те се влияят от обществените норми и стойности на времето, от културните и политическите дадености, от икономическото положение.

Първите запазени концепции за щастието са от 500 г. пр.Хр. Развити са в Китай от Конфуций. Според неговата философия щастлив е само човек, който се грижи за другите, ангажира се с обществени дела, усвоява знания и живее добродетелно. Всеки индивид има строго определено място в обществото и се държи според отредената му роля. Важна е преди всичко общността. Схващането, че твърде голямото лично щастие пречи на добрите социални взаимоотношения, отчасти се е запазило в Китай и до днес.

Почти по същото време възниква даоизмът, който обхваща и учението за противоположностите Ин и Ян. В центъра на даоизма е индивидът. Щастието се поражда не от опита да ръководиш съдбата, а от отказа да контролираш живота. Щастието не може да се „изработи" – то идва при отделния човек, ако той се остави на течението на живота, ако живее в хармония със себе си, природата и вселената, ако се освободи от славата и егоизма.

Човек е длъжен да се грижи най-вече за собственото си тяло и здравето си, вместо да трупа знания или да води разюздан социален живот. С процъфтяването на гръцката философия се развиват различни представи за щастието, разбирани като пътепоказатели в изкуството да се живее. Блаженството, пише например Аристотел (384–322 г. пр.Хр.), е „последната цел на всички човешки неща". Но то не е умение, което се учи, не е „игра и шега", „защото блаженството не се състои в чувствени удоволствия, а в добродетелни дейности". Според
Аристотел такива са справедливостта и смелостта.

Истински щастлив може да бъде само философът, защото съвършената евдемония (старогр. блаженство) е възможна само в „мисловна дейност", смята древният мислител. Тази дейност е най-близо до деянията на боговете – а за тях се знае, че са щастливи. Човекът не се нуждае от големи притежания. По-добре е да води умерен живот и да е благословен с физическо здраве. „Щастието е самодостатъчно" – пише Аристотел.

Докато неговите представи са насочени единствено към свободните граждани, само след няколко десетилетия философът Епикур (341–271 г. пр.Хр.) се обръща към гърци и не-гърци, към свободни и роби, към мъже и жени. Победните походи на Александър Велики са предизвикали обществени промени, светът е станал несигурен, съдбата на индивида отново е в центъра на вниманието. Според Епикур съвършеното човешко щастие се постига с поведение на ведра отпуснатост, без желания и стремежи. Удоволствието и липсата на болка са принцип и цел на живота.

През средновековието понятието „епикуреец" е ругателство и заклеймява разюздания живот. Епикур обаче прави разлика между чувствени и духовни удоволствия. Според него и двете са оправдани, но безмерният стремеж към удоволствия може да създаде алчност и зависимост. Философът развива идеал за скромен живот и го осъществява на практика в известната си градина в Атина – един вид комуна, където живее с учениците си. Последната цел е постигане на атараксия (старогр. пълно спокойствие).

В по-ново време гъркът Епиктет (ок. 50–125) създава „Малък наръчник на стоическия морал" – предшественик на днешните наръчници за постигане на щастие. Някои от възгледите му звучат актуално и днес, например констатацията: „Не самите неща, а мненията за нещата безпокоят хората". Стоиците, сред които е и римският философ Сенека, смятат, че добродетелта и блаженството са идентични. Те разбират позицията си като противоположност на епикурейската философия и търсят щастието в живот, ръководен от разума и определян от хармонично душевно състояние.

Християнството застава срещу представите на елинизма и късната античност, които не отговарят на възгледите му за съдбовната заплетеност на човека в греха. С представата си за мъдростта и постижимото чрез нея щастие античните философи прекомерно надценявали възможностите на човека, твърдят християнските теолози.

Според Августин (354–430) и Анселм Кентърбърийски (1033–1109) блаженството започва едва след смъртта – но е вечно, защото е съвършената любов на Бога. Страданията приживе са изпитание за приемането в рая, обещаван на хората от всички култури. Раят е цел на всички надежди и усилия, възнаграждение за земните мъки, страна, където зреят ябълки, текат реки от мед и се разхождат прекрасни девици.
Мюсюлманите също вярват в щастието на отвъдното. Ненапразно денят на Страшния съд се нарича и „Ден на щастието".
Големите световни религии никога не са имали единна представа за щастието, но всички предупреждават вярващите да не надценяват външните успехи и да не се надяват, че щастие се постига чрез трупане на земни блага. Прави се принципна разлика между богоугоден и грешен живот: първият е успешен, вторият – не.

В Стария и в Новия завет щастието не е съществено понятие. В превода на Лутер думата изобщо не се среща. Гръцката дума „макариос" (щастлив) е преведена като „блажен" – Лутер вероятно е имал предвид и „прещастлив". „Блажени са нищите духом, защото тяхно е царството небесно" – и Лутер утешава страдащите с неземното щастие в рая. Привържениците на Лутер не разсъждавали що е щастие. Много по-важно било да се говори за смирението пред Бога, за послушанието и моралната почтеност, за човешките грехове. Християнската вяра никога не е била „метод за постигане на щастие", защото не удовлетворява стремежите на човека.

Римокатолическите теолози, повлияни от теолога Тома Аквински (1225–1274), тълкували beatitudo (лат. блаженство, щастие) по-светски в сравнение с късните протестантски учени. Заниманието им с темата издава повече свобода и непринуденост. „Последната човешка цел е щастието" – казва Тома Аквински. Съвършеното щастие (beatitudo perfecta) е „божествено щастие", затова е възможно само в отвъдното, но на земята всеки може да постигне несъвършено щастие (beatitudo imperfecta). То е „щастието на човека".