В някои писания от онова време щастието напуска чисто философските сфери. Още през ХІІ век се появяват изображения на ежедневното, случайно щастие. Фортуна, млада жена с изкусително развяваща се коса, върти колелото на времето, което издига земни владетели и отново ги сваля от власт.
Философите от епохата на Просвещението избистрят представата за щастието. Около 1700 г. английският мислител Джон Лок изразява едно от широко разпространените днес схващания: „Най-висшето съвършенство на надарената с разум натура се състои в неуморния стремеж към истинско и трайно щастие." За много хора това е обещание за рай на земята.
Немският философ Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646–1716) стига до подобно заключение, но включва и държавата: „Общественото щастие се състои не само в това да не ни се случва зло, но – и това е идеалното състояние – да работим за общото благо, което после се връща при нас." При Лайбниц обещанието за обществено щастие е конкретна задача на християнската държава, персонифицирана във владетеля.
След няколко десетилетия тази представа за държавна задача е заложена – разбира се, видоизменена – в преамбюла на американската Декларация за независимост от 1776 г.: „We hold these truths to be self-evident, that all men are created equal, that they are endowed by their Creator with certain unalienable Rights, that among these are Life, Liberty and the pursuit of Happiness." „Стремежът към щастие" принадлежи към „дарените от Бога исконни права" на всеки човек, то е равнопоставено със свободата и живота.
Томас Джеферсън (1743–1826), авторът на Декларацията за независимост, има предвид не само личното, но и общественото щастие: добър живот за всички хора в държавата като пробен камък за успешно управление.
Формулировката ни връща към Джон Лок, но и към ирландския мислител Франсис Хътчисън и неговата формула „най-голямо щастие за най-голям брой хора". Хътчисън, една от ярките фигури на ранното Просвещение, проправя път на влиятелния утилитаризъм (от лат. utilitas – полза) на британските философи Джереми Бентъм (1748–1832) и Джон Стюарт Мил (1806–1873).
Тази етична позиция оценява едно действие само по това дали поражда по-голямо щастие в сравнение с други. Подобно на Епикур, Мил иска да постигне щастие чрез удоволствие и да избегне болките, но смята, че културното, интелектуалното и духовното задоволяване имат своя собствена стойност. Според утилитаристите щастието е измерима величина, но те не откриват мярка за обективно сравнение. Бентъм и Мил допринасят за развитието на класическия либерализъм, чиито теоретици признават техните принципи. Хедонистичната им позиция поражда и много критики – наричат я студена и материалистическа, отричаща стойности като справедливост и свобода.
През следващите десетилетия думата имат скептиците, които не вярват в щастието. Артур Шопенхауер (1788–1860), завършен мизантроп, определя щастието като отсъствие на нещастие: „Когато към липсата на болка се добави и отсъствието на досада, земното щастие е до голяма степен постигнато. Защото останалото е химера." При Шопенхауер се откриват смайващи паралели с будизма: най-висшето, което би могъл да постигне човек, е да намали страданието. За да си спести разочарования, може да си помогне с аскетично равнодушие, с отказ от всякакви стремежи. Добре е човек да избягва болки и да се задоволи с „пожарно обезопасена стая".
Фридрих Ницше (1844–1900) също не отдава особено значение на стремежа към щастие. Той подчертава, че щастието е преходно, нарича го „лек полъх, кратък миг" и заявява, че е по-добре човек да се занимава с организирането на собствения си живот. Според Ницше изкуството да живееш не означава да избягваш болките, а интензивно да добиваш опит. Който иска интензивност, не бива да бяга от болката: „Ако сега вържем с едно въже удоволствието и неудоволствието, който иска да има повече от едното, ще получи също толкова и от другото." Идея, която се появява и при съвременни философи.
Третият голям скептик е виенският психоаналитик Зигмунд Фройд (1856–1939). Той е категоричен: „Стремежът на човека да постигне щастие не се съдържа в плана на Твореца." Понятието щастие в тесен смисъл произтича от внезапното задоволяване на натрупали се потребности и по своята природа е възможно само като епизодичен феномен.
Всяко продължаване на определяна от принципа на удоволствието ситуация създава единствено усещане за дребно задоволство: „Ние сме устроени така, че можем да се наслаждаваме интензивно само на контраста и твърде малко на състоянието. Следователно възможностите ни за щастие са ограничени от организма ни." Развитата от Фройд психоанализа също не може да отговори на очакването за щастие, тя е способна само да превърне „истеричната беда в обикновено нещастие".
С появата на хипитата и нюейдж движението през 60-те и 80-те години на ХХ век, както и с психологизирането на всички области от живота стремежът към щастие се индивидуализира. Всеки сам може да си извоюва щастие, например като стане силна личност, като поддържа удовлетворяващи връзки с други хора или като се научи да се справя със стреса.
Все още младото научно течение на позитивната психология също пропагандира отговорността на индивида. Тази теория на щастието е отразена в наръчници, публикувани от няколко години.
Някои от авторите предлагат целенасочена помощ с рационални ToDo-списъци, които съответстват на идеята за ефикасността на къснокапиталистическата модерност.
Други обещават един вид уелнес щастие: комбинация от духовни напътствия и медицински съвети, често изпъстрени с будизъм, аюрведа и хомеопатия, които ни въоръжават срещу всекидневните нещастия. Трети пък призовават да тренираме щастието си или описват колко щастлив става човек, когато обича сам себе си.
Докато античното понятие за щастие изхожда от обективна мярка, в днешните разбирания на първо място стои самооценката на отделната личност. Това не опростява търсенето, казва философът Дитер Томе. Той говори за „неналичността на щастието". Има се предвид, че онова, към което човек обикновено се стреми – да живее смислен и удовлетворяващ живот, – в никакъв случай не се постига с принуда. Няма техника, която да произвежда щастие. Който гони щастието, го отдалечава от себе си и се стреми напразно.
Според Томе човек трябва да проумее, че не е творец на щастието си, а че щастието му се отрежда.
Философът Вилхелм Шмид дори говори за „парадокса на щастието": то винаги обхващало и нещастието. Човек се чувства щастлив и успял само когато приема изпитанията на живота като шанс за ново развитие. „Болката е жилото, което ни принуждава да осмислим живота си" – твърди Шмид. Много хора обаче, продължава той, са маниаци на темата щастие и това ги прави нещастни. Затова не слагайте розовите очила и не летете в облаците. Щастието идва от вътрешната промяна и изисква постоянен сблъсък със себе си и другите. Само така се поражда сигурност, че превратностите на живота няма да те изхвърлят от влака, че ще си в състояние да приемаш позитивното и ще си подготвен за негативното.
Все едно от древни или модерни философи, общото заключение гласи: представата за трайно щастие почива върху илюзия.
Коментари (0)
Вашият коментар