77 кораба, нестигнали пристан, пазят последните си тайни във водите на българското черноморско крайбрежие. Владимир Живков, геолог по професия и откривател по призвание, събира всички отломки информация, за да ги постави на карта.
Всеки кораб има история. А в историята на всеки потънал кораб има поне една неразгадана мистерия. Затова всяко корабокрушение рано или късно се превръща в легенда. Ако някои от загадките на миналото имат отговори, те със сигурност се намират на морското дъно..."
Владимир Живков, геолог по професия, водолаз в свободното си време и откривател по призвание, е написал тези редове в интернет страницата си. Преди време той създава некомерсиалнен сайт, на който водолази и изследователи си обменят данни, контакти и информация, за да помогне за опазването на потъналите кораби в Черно море.
Един ден Живков разбира, че има толкова много късчета от отделни подводни истории, че би било добре, ако се опита да ги извади на сухо и внимателно да подреди пъзела. Така се ражда идеята за карта на потъналите кораби по българското крайбрежие на Черно море, която вече е факт. На 1 август тази година от печат излиза и специален справочник към картата. Той съдържа информация за 77 обекта – потънали кораби или останки от кораби, разбили се в крайбрежните скали.
Историите на тези плавателни съдове са най-различни. За някои от тях се знае почти всичко и до останките им е лесно да се стигне, докато други крият тайните си в дълбоки, мътни и студени води. Местонахождението им е ясно, но за да бъдат обстойно изследвани или дори снимани, са нужни специална техника, добре обучени хора и твърде много средства. А има и такива, за които се знае достатъчно, но никой още не ги е открил. Владимир Живков решава да ги отбележи на картата с червен силует в предполагаем район.
Принц. Черния Принц!
Един от тези отличаващи се в червено знаци носи името „Черния принц". Британската фрегата „Принц", потънала през 1854 г. със заплатите на английските войници в Кримската война, е може би най-търсеното съкровище във водите на Черно море през последните 150 години. Заради мистериозното си изчезване и последвалите безрезултатни дирения, в моряшките разкази „Принц" се превръща в „Черния принц". И става легенда.
През 90-те години на миналия век се появяват обосновани предположения, че митичната фрегата би могла да се намира в български териториални води заради спецификата на черноморските течения. И поради факта, че освен с лири стерлинги товарните трюмове на кораба са били натъпкани и с вълнени шинели. В търсене на „Черния принц" са открити други кораби, като гръцкия „Кристина" например.
И без да са пълни със злато по морското дъно у нас лежат достатъчно обекти, чиято история е дори още по-интересна от тази на „Принц"-а.
подводник-18
фактология и митология
Къде се намира и какво се е случило с първата българска подводница? За съдбата й от години се водят спорове, базирани на крайно противоречиви информации, слухове и догадки. След Първата световна война „Подводник-18" изчезва сякаш безследно. Страниците от военноморската ни история по този въпрос липсват, след като руснаците отнасят българските архиви в Москва след 9 септември 1944 г.
„Подводник-18" защитава българското крайбрежие по време на Първата световна война, заедно с още четири германски подводници. След войната по силата на Ньойския договор е конфискувана от французите и отведена към Истанбул. Според някои информации именно там е забелязана за последно. По-късни документи пък сочат, че е била нарязана за скрап през 1921 г. във френска военноморска база в Тунис.
Преди 2 г. обаче водолази на Военноморските сили, съвместно с клуба за подводно гмуркане Friends & diving и историци от Военноморския музей във Варна, изследват обект на около 30 метра дълбочина югоизточно от Варна. Това е подводница немско производство от 1915 г., клас UB I 8. Точно като тази, която през 1916 г. е вписана в състава на българския флот под името „Подводник-18".
Докато я обследват отвсякъде, водолазите установяват, че корпусът на лодката е пречупен на две, а част от него е заровена в тинята. Влизането навътре в корпуса се оказва невъзможно, но от флота са категорични, че изследванията трябва да продължат.
След експедицията от 2011 г. обаче въпросите стават още повече. Ако това е „Подводник-18", защо е останала в България? И как е настъпила гибелта є? Много преди водолазите да я открият, инж. Антон Беджев – един от пионерите на подводния спорт и създател на първата Подводна инженерна група в България – разказва една история пред „Морски вестник".
През 1919 г. французите вземат „Подводник-18" и торпедоносеца „Летящи" и се отправят по море за Франция. Корабът плава напред, а подводницата след него в килватер. Българският механик на подводницата обаче замисля саботаж. Той е против отнемането на единствената ни подводна лодка и решава да я унищожи, вместо да я остави в ръцете на френските окупационни сили. Дали я е насочил към минни заграждения, за които е знаел от времето на военната си служба? Или е заложил предварително взрив? Това би могло да бъде установено само чрез допълнителна и сериозна експертиза.
ДЕЛА И ДОКУМЕНТИ
Когато инж. Беджев разказва историята за самоубийствения атентат, той уточнява, че я е научил от началниците си, докато бил курсант във Военноморското училище през 1944–1945 г. Точно в този период всички документи са изнесени към СССР, а разказите на ветерани остават единствените свидетелства. Архивите за „Подводник-18" вероятно са били интересни за руската страна, защото българската лодка обстрелва главно руските ескадри по време на I световна война. Командващият Руския имперски флот адмирал Колчак използва именно срещу българските сили в Черно море първия в света подводен минен заградител. „Краб" е специално конструиран за блокиране на подводниците на противника в собствените им флотски бази. От тези минни заграждения потъват миноносецът „Шумни" и влекачът „Варна".
„Подводник-18" обаче има невероятен късмет през цялата си бойна история. На 6 септември 1916 г. подводницата успява да се промъкне през минните полета в румънското пристанище Кюстенджа и предава по радиото съобщение за разположението на вражеските сили. На връщане се разминава без инцидент и като по чудо с две руски подводни лодки. На 10.09.1916 г., след като атакува с торпедо руски ескадрен миноносец, в отговор е обстрелвана от катерите, които го ескортират. Но шансът отново помага на българските подводничари и те успяват да се измъкнат невредими. До края на годината подводницата попада осем пъти в минни полета, от които излиза без никакви повреди. На 13 декември 1916 г. появяването на „Подводник-18" принуждава руските кораби, обстрелващи българското крайбрежие, да се оттеглят и така започналата бомбардировка над Балчик е прекратена. Командвана от лейтенант Никола Тодоров и мичман I ранг Иван Вариклечков, „Подводник-18" е въоръжена с два 450-милиметрови торпедни апарата с 4 торпеда, 47-милиметрово оръдие и картечница. Подводницата отбранява българското крайбрежие, като атакува вражеските съдове и прикрива десния фланг на освобождаващата Добруджа Трета българска армия.
57 ДУШИ в ковчега на мъртвеца
Втората световна война. В един и същи морски район между Шабла и нос Калиакра, закодиран на съветските военни карти като Позиция 50, намират гибелта си последователно една след друга и по сходен начин две руски подводници. Първо е изпратена „Щука-210" (Щ-210). След като не се завръща в базата, към Позиция 50 се отправя „Ленинец-24" (Л-24). На 12 декември 1942 г. вечерта подводната лодка Л-24 тръгва от Поти. Единствената радиограма, изпратена от борда є, е само 30 минути след отплаването, в която командирът капитан III ранг Георгий Апостолов иска включването на радиомаяците Поти, Батуми и Сухуми, за да определи точно местоположението си, преди да поеме по курс към Позиция 50. След това връзката е загубена. Л-24 така и не се завръща в последния ден на 1942 г. и две седмици по-късно е заличена от списъка на флота. Завинаги. Превръща се в поредната изгубена подводница.
През 1987 г. екип на Института по океанология към БАН във Варна открива останките на неидентифициран кораб в района срещу нос Шабла. Тъй като целта на експедицията е изследване на Щ-210, изследователите подминават потъналия кораб, защото дължината му е повече от 80 метра, а те търсят корпус по-къс от 60 метра. През 1991 г. от института установяват с помощта на буксируем подводен апарат „Релеф-4000", че това, което са засекли преди години, е всъщност подводницата Л-24.
През 2009 г. група от седем руснаци и четирима българи, сред които е и Владимир Живков, провеждат съвместна подводна експедиция, спускайки се на 60 метра дълбочина до мястото, където от седемдесет години лежи опасана в тиня, миди и мрак съветската подводница „Ленинец-24". Вътре в нея капсуловани като в голям оловен ковчег са останките на 57 души и... една голяма тайна. В опит да се доберат до ключа към нея водолазите правят нещо, което никой до този момент не е дръзвал да направи. Отварят вратата към света на мъртвите.
Росен Желязков от фондацията за подводни изследвания BSTD, който е и рекордьор по дълбочинно спускане в Черно море, успява да отвори люка на подводницата. За първи път, след като някой от екипажа го е затворил от вътрешната страна през онази фатална зима на 1942 г.
„В този най-горен отсек беше останал въздух. Излязоха много големи мехури и на повърхността се разнесе тежка миризма, имаше и масло. Вторият вътрешен люк беше отворен. Възможно е след детонацията и разхерметизирането някой от екипажа да се е опитал да намери въздух към този отсек", спомня си Владимир Живков.
Изследването на вътрешността на подводницата и евентуалните останки от екипажа се оказва зловеща, опасна и невероятно трудна задача. Все още няма отговор и на тайната, с която Л-24 се отправя към своята гибел. Имало ли е на борда български шпиони, вербувани от Коминтерна за подривна дейност на територията на България?
ШПИОНИ
на коминтерна
В едно свое изследване за гибелта на Л-24 капитан II ранг о.р. д-р Атанас Панайотов споменава за такива бойни групи от българи, дебаркирали със съветските подводници Щ-211 и С-32. Известен е и процесът срещу парашутистите и подводничарите, както и групата на Цвятко Радойнов, чиито членове са заловени и по-късно разстреляни през юни 1942 г. в София.
Съмнение, че на борда на Л-24 може да е имало такива българи, буди фактът, че екипажът на подводници от този клас е 52-ма души. Списъкът със загиналите обаче наброява 57, сред които се четат имена като Владимир Петров, Григорий Вълков, Михаил Попов, Гаврил Василев... Това обаче е само хипотеза, която още не е намерила никакви доказателства. Неоспорим факт според изследването на капитан Панайотов е, че на борда на Л-24 са загинали 57 души и това е най-голямата загуба в жива сила, претърпявана някога в историята на руското и на съветското подводно плаване в Черно море до края на Втората световна война.
На дъното на Черно море, в български териториални води лежат поне пет съветски подводници, като има съмнения и за шеста. От тях единственото, което е изплувало на сушата, са два трупа, облечени в хидрокостюми с дихателни апарати, изхвърлени на скалите край Созопол през ноември 1941 г.
Самоличността им е установена 30 г. по-късно. Това са Виолет Душин, помощник-командир на подводната лодка „Сталинец-34" (С-34), и боцманът Фрол Терехов. Версията за гибелта на тази руска подводница е, че е намотала около винта си стоманено въже, задържащо мина от нейната котва на дъното. Според
ст. н.с. д-р инж. Траян Траянов двамата подводничари са се промушили през торпедните апарати, за да се опитат да освободят гребния винт от заплетеното около него стоманено въже. Друга възможност според него е просто те да са се опитали да се спасят след разхерметизацията. На картата на Владимир Живков С-34 също е в червен цвят, защото и до днес нейното местонахождение остава спорно. Някъде на дъното по българо-румънската морска граница би трябвало да се намира и шеста съветска подводница - М-58, потопена през октомври 1941 г. Това е съвсем отделна история, която тепърва ще бъде събирана.
Не случайно книгата, която излиза на 1 август заедно с картата на потъналите кораби, завършва с няколко празни страници.
„Със сигурност ще има да добавяме още много кораби. Както от миналото, така и такива, чието крушение все още предстои", пояснява Живков.
Той съветва всеки, който по работа или случайно се натъкне на неизвестни останки под водата, да пише на Военноморския музей във Варна(е-mail:[email protected]), защото и най-незначителният на пръв поглед детайл може да е важна част от морската ни история.
„Потъналите кораби са свързани с трагични съдби, с големи надежди или пък открития, със стремеж към печалби, войни, а понякога и благородни мисии. Техните истории са незавършен разказ за страховити бури, фатални грешки, ужаса на моряците... Някои се спасяват от стихията, за да могат по-късно да разказват как последните им молби, отправени към небето, са били чути. Други с телата си допълват списъка на загадките или пък допринасят за тяхното разгадаване. Със сигурност има още много кораби, които остават неизвестни. Части от тях са някъде по брега, а други – дълбоко под водата. Затова и създадохме тази карта, която да отрази част от тайните на морските катастрофи по нашето крайбрежие", пише Владимир Живков в книгата си.
„Жак Фресине", „Мопанг", „Лейтенант Пушчин", „Суифт", „Сефак", „Родина"... Това са все имена на кораби, недостигнали пристан и останали завинаги на дъното в българските води на Черно море. По документи те се водят отдавна загинали, но останките им продължават да разказват истории, там долу в царството на мълчанието. Реят се в мъжделивата зона между света на живите и този на мъртвите.
Авторът на картата с потъналите кораби и книгата към нея Владимир Живков участва и в експедицията, открила руския ескадрен миноносец от Първата световна война „Лейтенант Пушчин".
фотография Friends & Diving
Коментари (0)
Вашият коментар