Христо Пъдев: Простакът и мрънкащият ме вбесяват

• Много е лесно да си в лошо настроение - поводи колкото щеш, трудното е да погледнеш с усмивка. Просто трябва да си истински, добър с хората и да вярваш в любовта
• Обичам свободата, която имаме тук, и че българинът е с широка душа. Но трябва и всеки да е по-ангажиран, а тези, които управляват - да имат визия поне за 30 г. напред
• Това, че не знаеш някакъв изумителен факт, не те прави тъпак. Ти си на гости, аз съм тук да се излагам - така успокоявам съотборниците си

Актьорът Христо Пъдев, станал любимец на зрителите в сериала "Татковци", всяка делнична вечер разгадава любопитни факти в предаването "Кой да знае?", състезавайки се с отбора на актрисата и певица Милица Гладнишка. Зад спонтанните забавни моменти с гостите в отборите и водещия Александър Кадиев личат доста солидните познания на двамата капитани и активната им позиция.

Преди "Актьорство за драматичен театър" в класа на проф. д-р Атанас Атанасов Христо е завършил математическа гимназия. Дипломира се в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" през 2011 г. Играл е Орландо в "Както ви харесва" от Шекспир, Иванов в "Иванов" от Чехов и др. Хит са постановките му заедно с останалите актьори от "Татковци" - "Петък вечер" и "Неделя сутрин".

- Христо, гласувахте ли миналата неделя? Какво бихте казали на хората, на които ужасно им е писнало от политиците и това толкова често ходене до урните, затова вече отказват да участват?

- Разбира се, че гласувах. Аз винаги гласувам и се гордея, че през живота си никога не съм изтървал нито едни избори, без значение местни, парламентарни, президентски... Почти никога не гласувам с удоволствие, но такива са условията.

Не смея да наставлявам хората, но вярвам, че ние имаме своите задължения и не може просто да очакваме, че някой ще ни дава блага. Като общество имаме задължения и едното от тях е да гласуваме. Здравостта на едно общество се мери чрез избори. Когато над 70% от хората не гласуват и нямат отношение по въпроса, това показва докъде сме стигнали и колко сме зрели. Ако процентите са на обратно, политическата картина ще е друга, изискванията към политиците ще са други.

- Това ли е нещото, което ви води към урните всеки път?

- Да, съзнанието, че имам отговорност. Как да я проявя иначе, ако не на избори? Колкото и да не ми харесва политическото меню, аз живея в тази страна. Винаги се надявам да се появи някой, който да увлече с идеите си мен и много хора. Понякога се появяват такива, но знаете, че често след това те биват развенчавани. Не визирам никого, защото примерите не са един или два. Но аз по природа съм позитивен и винаги вярвам, че някъде може да изскочи нещо позитивно. Тоест аз може и да ходя без желание, но често го правя с надежда.

- Кое може да ни накара да спрем да се мразим - по партийна линия, като спортни агитки или пък дори само защото някой е различен? Как българите да намерим обратно пътя едни към други?

- Единствено и само чрез образование. То трябва да е на всички нива, включително духовно. Умният човек по-трудно мрази и повече си дава сметка какво става срещу него.

- А културата и изкуството? Говорите и за духовното образование, но в държавата ни секторът винаги е на опашката. Въпреки това хората май успяха сами да си направят един оазис и се обръщат към него, когато имат нужда да се разсеят, да се посмеят, да поплачат, да съпреживяват. Салоните са пълни - кое привлича публиката?

- Противно на държавата, която наистина не се грижи, в България има творци, които правят неща на световно ниво. Прави се хубав театър, има проекти, концерти, музиканти и изобщо всякакви хора, които са на световно ниво. Има постановки, с които всеки трябва да се гордее. Е, има и такива, които не се изкупуват.

А отношение от държавата няма, защо ни управляват хора, които нямат визия занапред. Аз неведнъж съм казвал, че искам да гласувам за евентуалния бъдещ министър-председател, който излезе с визия за 30 г. напред - без значение, че той няма да е там след толкова години, и без значение колко време ще управлява. У нас обаче се занимават с това да се закрепят в следващите 3-4 месеца и работят краткосрочно. Затова и не може отношението към културата да бъде на дневен ред, те се занимават с други неща. И не могат да видят инвестицията в културата, тъй като плодовете от нея се берат след години.

- Какво е нещото, което бихте променили, и кое е това, което не искате да се променя в България?

- От раз бих променил тротоарите в центъра на София, защото това е пълен абсурд. Когато се оказах с две малки деца, едва тогава си дадох сметка къде живея. Но казвайки го, осъзнавам, че това са дреболии вследствие на по-големи проблеми.

Бих искал и да живея в общество, което е много по-високообразовано, виждащо дълбочината на проблемите.

Иначе аз наистина много обичам България, много обичам хората тук. Обичам свободата, която имаме. В някои отношения сме много консервативни, но в други сме много джаста-праста. Това е нещо, което ми харесва - българинът е с широка душа. На него му дай да се забавлява, да посреща хора. Но наред с това имаме и ангажименти - всеки трябва да бъде много по-ангажиран с това къде живеем, в какво живеем, в какъв град, село, общност.

- Общата къща се строи и поддържа от всички...

- Разбира се. Ако всеки си построи малкия кръг, това ще доведе до трайни изменения за цялото.

- Колко го е страх българинът да не се изложи? Долавяли ли сте подобно притеснение при звездните гости в отборите ви в “Кой да знае?”?

- Долавяли сме. Често, още преди да започнем да снимаме, някои от участниците са притеснени. Казвам им: “Чакай, спокойно. Ти си тук на гости. Аз съм тук да се излагам”. Разбира се, целта на предаването не е някой да се излага. Въпросите са по-интересни, свързани с невероятни факти. Затова се казва “Кой да знае?”. Това, че не го знаеш, не те прави най-големият тъпак на света.

Често с Милица - това сме си го и говорили, когато усетим, че гостът се притеснява, поемаме инициативата и удара върху нас. Но е нормално хората да се притесняват, защото това е куиз. Често се притесняват и за имиджа си, някои са по-публични фигури. Но просто трябва да си естествен и да се забавляваш.

- А кой е най-изумителният факт, който самият вие научихте в “Кой да знае”?

- Понякога забравям игрите, защото снимаме по много на ден и сега от време на време, когато ги пусна, нямам никаква представа кой бие, някои от въпросите не си спомням.

Истината е, че не мога да кажа един конкретен факт, но някои неща са много полезни. Когато ходя по улицата, хората ми казват, че ги пробват вкъщи и винаги се забавляват, защото виждат, че работят. Има и конкретни съвети за бита като например това, че огледалото не се замъглява, ако преди това го намажеш с пияна за бръснене.

- А карате ли се понякога с Милица или Сашо Кадиев в предаването?

- Ще ми се да ви кажа някой неочакван отговор, но истината е, че не се караме. Аз съм приятел със Сашко от много години, колеги сме в Малък градски театър “Зад канала”, играли сме в много постановки заедно.

С Милица не се познавах. С нея се запознах, когато започнахме да правим пробите за “Кой да знае?” още миналата година. И си паснахме жестоко, приятели сме. Забавляваме се пред и зад камера, приятно ни е да сме заедно и не сме имали повод да се караме за нищо.

- За вас кой е най-конфузният и смешен момент досега от шоуто?

- Не са един или два. Най-приятно става, когато някой гост ни изненада със знание и с чувство за хумор. Когато това се случи, със Сашко и Милица веднага го поемаме и доразвиваме ситуацията. Имало е много големи и смешни моменти. Тогава цялото студио се зарежда с енергия. Публиката започва да се забавлява още повече.

За конфузните моменти... Аз имам такъв, когато имаше въпрос за моя любим “Ливърпул” и не можах да отговоря. Срам на срамовете, но това е.

- Къде трябва да се слага границата между смешното и сериозното? Всъщност нужно ли е да се поставят линии?

- Привърженик съм на естествените състояния на човека. В тежки моменти аз се шегувам. При мен не работи вглъбяването в проблем. Гледам да се шегувам, за да мога да премина леко през това. Както е модерно - “всеки сам си преценя”.

Но истината е, че за мен в естественото поведение граници няма. Просто трябва да си истински, да си добър с хората, да вярваш в доброто и в любовта. С вяра и обич се преминава през всякакви тежкки моменти. А ако се и усмихнеш в това време, още по-добре. Иначе поводи да сме тъжни, колкото искаш. Както обичам често да се шегувам - много е лесно да си в лошо настроение, по-трудно е да си в добро настроение. Аз спазвам втората максима - винаги гледам да съм в добро настроение.

- Има ли нещо, което може да ви разплаче от радост?

- Има, плакал съм много. Добрината в хората е това, което ме разплаква - когато някой помогне на някого или видя чисто хубава мъжка постъпка, някой мъж на честта.

- А какво ви ядосва?

- Простащината, мрънкащи и мързеливи хора - това ме дразни. Хем имаш голямо самочувствие, че си голямата работа, хем си мързелив и мрънкаш, че около теб всичко е зле. За тези неща съм готов да беснея жестоко. Това са хората, които имат претенции към теб, а са неможачи. И е свързано с нещата, които по-рано си говорихме - ниско образование, ниска култура. Това са неща, които те водят напред в живота.

- Оставяте ли децата си да гледат телевизия?

- Не. Моите деца засега не гледат телевизия, те са малки. Не сме откачени родители, които искат да лишават децата си от развитие и да ги заведем да живеят в гората. Но докато можем да го отлагаме, го правим.

Ето, моят син е на 3 г. и никога досега не е гледал детско вкъщи. Обаче сме го водили неведнъж на кино, за да гледаме детски филм. Този ритуал - да хванеш детето си за ръка, да го заведеш специално в киносалона, той да види обстановката там, да знае, че това е специално събитие - ето това за мен е по-важно, отколкото той ежедневно да гледа детско. Освен това в киносалона се ходи специално, трябва да имаш отношение към влизането в подобна зала и да знаеш защо го правиш. По същия начин е и с театъра. Със съпругата ми ходят на детски представления. Идвал е и мен да ме гледа - на две годинки и половина, и не е мръднал в залата.

- Сподели ли ви какво го е впечатлило, след като ви е гледал?

- Да, но той беше по-малък и говореше по-малко. В постановката историята е за един мъж (тоест аз) в капан на една жена, която не му е жена, но се прави, че му е жена. Питах го: “Тате, ти видя ли, че тази се прави на жена ми?”. Той отвърна: “Неее, на тати жена му е мама”. Забавлявахме се.

Въпросът е, че се опитваме да създадем у децата навици за култура. Хората в днешно време дават по един телефон в ръцете на децата си и не се занимават, защото не им се занимава на тях самите. А да изградиш навика на детето, че то трябва да стане, да се облече, да се качи на трамвая или на колата, да отиде да си купи театрално билетче с майка си или баща си - няма значение, целият преди обед е построен върху това и то изгражда културата и желанието да ходи да го прави.

- Кое е най-важното, на което искате да научите децата си?

- За мен и жена ми Цвети са важни две неща и нищо повече от тях. Нашата цел е децата ни да са добри и смислени хора. Да положим максималното усилие да ги възпитаме добре, да обичат и да уважават хората, да са добри към тях, да са състрадателни, да помагат. И всичкото това нещо може да се случи само и единствено през пример. Тоест - когато те виждат, че аз се отнасям добре с майка им, има шанс това да бъде постигнато и при тях.

Когато виждат, че ние отваряме книга вкъщи, шансът те да отворят книга е малко по-голям. Това е нашата посока.

А вече какви ще станат, се надявам така да сме си свършили работата, че да направят своя избор сами и всичко да е наред.