Димитър Бербатов: Всеки има сили от своя гараж да промени света

Димитър Бербатов е роден на 30 януари 1981 г. в Благоевград. Рекордьор по отбелязани голове за националния отбор на България по футбол. Избиран 7 пъти за футболист №1 на България. Първият и единствен българин, шампион и голмайстор на английската Висша лига. Най-скъпият български футболист с трансфер за 30,75 милиона паунда от „Тотнъм“ в „Манчестър Юнайтед“. С любимата му Елена имат две дъщери – Деа и Елиа.
Бербатов започва да тренира в „Пирин“. През 1998 г. преминава в ЦСКА. През 1999-а – в рамките на една календарна година, дебютира за три различни национални отбора на България – юношеския, младежкия и мъжкия. През 2000 г. вкарва за първи път 5 гола в официален мач – за ЦСКА, бележи първите си голове за представителния тим на България и е продаден на „Байер“ (Леверкузен). През 2006 г. „Тотнъм“ го купува за 16 милиона евро. Вече е вкарал 4 гола в един мач във Висшата лига и е спечелил първия си трофей в Англия, когато през април 2008 г. учредява фондация „Димитър Бербатов“ за подкрепа на талантливите деца на България. На 1 септември 2008 г. се финализира най-големият договор в историята с участието на български футболист - Бербатов подписва с „Манчестър Юнайтед“. „Червените дяволи” го купуват за 30,75 млн. паунда и към онзи ден българин се превръща в най-скъпия трансфер в историята на легендарния клуб от „Олд Трафорд”. Печели титлата на Англия за първи път. През 2010 г. вкарва великия хеттрик за „Манчестър Юнайтед“ над „Ливърпул“, а след това става и първият чужденец, реализирал 5 гола в един мач от Висшата лига. При историческата 19-а титла, с която „Манчестър Юнайтед“ изпревари „Ливърпул“ по шампионски отличия, българинът е не просто шампион, но и голмайстор на Англия. През 2019 г. официално обявява края на кариерата си.
През 2021 г. оповести амбицията си за революция в българския футбол и се кандидатира за президент на Българския футболен съюз.

Как дефинирате и обяснявате успеха – своя и на други хора?

– Успехът е различен за всеки – всеки измерва успеха по различен начин. Моят успех очевидно е в сферата на футбола. Той се измерва чрез постигнатото в кариерно отношение. Отделно е и личностното развитие, което е друг вид успех.
Успехът в моята сфера – футбола, е различен от разбирането за успех в други области, примерно на инженери или лекари. Но това, че един успех изглежда по-популярен, по-лесно стига до хората, в никакъв случай не означава, че успехите на другите са по-малки. Напротив. Трябва да уважаваме успеха на всеки и във всяка област.
Моят най-голям успех, върхът във футбола според моите разбирания, до който аз можех да стигна, е „Манчестър Юнайтед“. Върхът на планината за мен. Сравнено с някои във футбола – по-малко, а с други – повече. Но накрая удовлетворението от личностния успех трябва да е голямо и да го има. Да си доволен. Както аз съм. Чувстваш се пълноценен – че си изпълнил мисията си в кариерата.

Докато в личностен план още се развивам, раста, уча се, допускам грешки, ще правя и нови, вземам поуки. Но се развивам и градя. Не съм същият човек отпреди 5 години, та дори и отпреди 2. Вече съм излязъл от една сфера и съм се ориентирал към друга, която отваря нови врати и хоризонти. Виждам живота по различен начин. Често всичко опира и до средата – искам тя да ме дърпа нагоре, не надолу.

Кариерно всеки трябва да си задава върхове и да се старае да ги изкачи. Но върховете са различни при всеки. Трудно се сравняват. Футболът е феномен, което носи и популярност. И когато успея и изкача най-големия връх, ми доставя още по-голямо удоволствие, че съм си свършил работата. Важно е в крайна сметка всеки да изпита тази удовлетвореност от достигнатия връх.

Кои са истинските лидери, които сте срещнали в живота си или пък сте чели за тях, и са ви направили толкова силно впечатление, че ви се е приискало да притежавате някое тяхно качество или да запомните техни дела и думи?
– Четейки, винаги в главата ми изникват асоциации – с имена или отговори на въпроси. Чувайки този въпрос, без изобщо да се замислям, първото, което ми изниква в съзнанието, е Мохамед Али. Първото, ама първото име. Защо? Не може да се отрече, че той беше лидер. И е боксьор. Ако го обвържем с първия въпрос – той е стъпил на върха и кариерно – на ринга, и личностно, защото вдъхновяваше толкова много хора и извън ринга. Той беше и харизматичен, и откровен. Говореше и подкрепяше с факти. Увличаше, вдъхновяваше.

Изникването на името на Мохамед Али е свързано малко и с моята история – с една скъсана страница от мъжко списание, която бях залепил над леглото си в Леверкузен, когато играех в „Байер“. Мохамед Али и надпис Impossible is nothing. Така бях залепил тази страница, че да я виждам, когато лягам и когато ставам. Служеше ми като мотивационен лозунг – няма невъзможни неща! Мохамед Али ме е вдъхновил – косвено или не. Видял съм този цитат, харесал ми е. Колкото и клиширано да звучи. Но дори и от клише човек може да се вдъхнови и да стигне до своя връх. Така за мен Мохамед Али се явява един вид лидер, дори и тогава да не съм го осъзнавал точно така. Та това име първо изскочи в съзнанието ми.

Ако трябва да спомена едно име от моята кариера, няма как да не кажа сър Алекс Фергюсън. Да водиш 25 години отбор от истински войници, да го превърнеш в символ на успеха и победите, няма как да не си лидер. И сър Алекс наистина беше като дефиниция на думата лидер, която съм срещнал в живота си аз.
На базата на наученото се стремя да бъда лидер и аз в нещата, с които се занимавам – и преди, когато играех футбол, и сега. Надявам се хора, които наблюдават какво върша и как го върша, също да се вдъхновят. Но също е много важно да знаят, че аз не правя нещата сам, повече от един лидер е екип от лидери. Да, винаги изпъква едно име, от което хората се вдъхновяват най-много, но зад него стоят други хора, които му помагат. Помагат му и в неговите моменти на съмнение, защото всички сме хора. Колкото и да сме силни, на моменти се съмняваме в решенията и изборите. И хората около теб трябва също да са силни, за да може да ти кажат „не“. Да ти кажат: „Ти си човек, който трябва да вдъхновява“. И лидерът има нужда от помощ – аз съм стигнал до този извод.

Ако прескочим в други области и заговорим за световни лидери на нашето съвремие, кои са първите имена, с които бихте направили асоциация?
– Модерните лидери като Илон Мъск, Джеф Безос, Марк Зукърбърг. Това са хора, които създават нещо на база на собствените си познания, опит и амбиция. Превръщат мечти в реалност, растат и впоследствие се превръщат в лидерите, които са в момента. Аз ги наричам модерни лидери, защото са в модерно време и са ориентирани повече към младата генерация, която ги следи и подкрепя. Тези хора имат своите неизмерими успехи и се стремят към още. Това винаги ми е харесвало, защото искат да надграждат постоянно и постоянно. И заслужават уважение. Животът им на моменти е като приказка. Всички обичаме да гледаме филми и знаем колко от тях са вдъхновени от истински истории. Като го видиш, и си казваш: „Ех, искам един ден и на мен да ми се случи нещо такова. Да отида в гаража, да ми се случи нещо и да променя света“.

Всъщност смятам, че всеки има сили да промени света, на първо място своя свят. Аз също в моя си свят съм имал подобна история с гаража – стоял съм като малък срещу вратата на гаража, ритал съм топката срещу нея и съм си представял, че играя на най-големите стадиони по света. И то се случи.

Ако трябва да отличите един момент от живота си, в който сте се почувствали най-успял, кой е той?
– Отново трябва да разделим професионалния от личния живот. В личния живот по-точен синоним на успял като че ли е щастлив. А най-щастлив в личен план човекът е, когато създаде семейство и се родят децата му. Нещо, което до този момент е знаел, виждал, чувал е колко е хубаво, но не може да изпита истински, докато не му се случи. Ето в този момент се чувстваш най-успял в личен план – горд, че си създал семейство и потомство.

Професионално съм се чувствал най-успял, когато стъпих на моя връх – когато подписах с „Манчестър Юнайтед“. Точно в онзи момент, в който подписах в офисите на „Олд Трафорд“. Когато оставих химикалката, си казах: „Изкачих се! Тук съм!“. Това беше моят връх. След толкова дълго изкачване по стълбичката на успеха стигнах там, накъдето се бях запътил. Изпитах огромно удоволствие. Почувствах се много горд.

Кога сте се чувствали като покорител на света и кога абсолютно безпомощен?
– Абсолютно безпомощен се чувствам на моменти и сега, когато децата ми са болни. Когато се случи нещо със здравето на децата ми, ако трябва да се погледна дори от малко по-комедиен страничен ъгъл, може би изглеждам наистина безпомощен – панирам се, не знам какво ми се случва, започвам да се лутам, да се туткам, да търся решения. А решението е пред мен – Елена.

Докато аз съм изпаднал в състояние на безпомощност, тя просто казва: „Спокойно, Димитре“. И „бам-бам-бам“ – за пет минути прави всичко, което може и трябва да се направи в дадената ситуация. Но на мен ми е най-притеснено точно в тези ситуации.
За други ситуации, в които трябва да съм готиният татко, там съм №1. Да съм възпитаващият баща – също. Но когато се случи да се разболеят – ужас. Въпреки личния си успех и всички контакти, които имам, в тези моменти се чувствам наистина безпомощен. Затова се моля децата ми да са здрави. Както и всички деца, защото истински знам какво е на родителите им, когато не са.

Професионално се чувствах безпомощен, когато играех в ЦСКА и паднахме от „Левски“ – бях в центъра на терена и исках да потъна в земята. Но това е момент, който ми помогна и ме изгради като характер. Ако някой все още се чуди какъв характер съм, може да си направи сметката от тази ситуация. Да види къде съм бил, макар че няма да почувства съвсем, защото трябва да е на мое място, но да разбере как съм надмогнал всичко – успял съм и съм стигнал докъдето стигнах. Другата ми професионална безпомощност е, когато останах извън групата на „Манчестър Юнайтед“ на финала на Шампионската лига на „Уембли“ срещу „Барселона“. Седях на стола в треньорската стая срещу сър Алекс, той ми говореше, аз не чувах нищо. Усещах как не мога да мръдна, сякаш нямаш сили за нищо.

Относно чувството като покорител на света, и докато играех футбол, а и сега аз винаги си казвам: „Отиваме да покоряваме“. Дали ще покорявам мач с вкарани голове, дали ще покорявам аматьорско мачле с приятели, дали ще покорявам настоящата си цел, за да се донесе нужната промяна в българския футбол, аз винаги съм си поставял цели да покорявам. Аз съм нападател и винаги съм се борил да атакувам, да бележа и да побеждавам. Невинаги се е случвало, но това винаги е бил основният фокус.
Мъжкото его е такова, че когато се занимаваш с кариерно развитие и имаш успех, няма как да не се чувстваш успял. Един вид покорител на живота, на момента, на целите. Всеки път, когато съм успявал, вкарвал съм голове, печелил съм трофеи и съм имал индивидуални награди, съм се чувствал един вид покорител. „Поредният връх е покорен, Димитре, време е за следващия!“ Животът всъщност си е изпълнен с опити за покоряване на различни върхове. И преминавайки от един към следващ, по-висок, някак се превръщаш и в покорител на светове.

Колко често се събуждате с чувството, че всичко зависи от вас?
– Всъщност почти всеки ден, откакто мога да осъзнавам какво се случва около мен, винаги съм знаел, че всичко си зависи от мен. И в автобио¬графията ми „По моя начин“, и в лекциите, които съм изнасял, обяснявам, че първо трябва да търсиш вината за неуспеха у себе си, а оттам – и „вината“ за успеха. Защото си поправил грешките си, имал си търпението да чакаш, ако се наложи, за удобния момент да атакуваш. И когато дойде, си действал. Създал си си възможността да действаш и да успееш. Разбира се, то е свързано с добри хора, които срещаш по пътя и ти помагат. Но всичко си зависи от теб. Даден ми е шанс и съм го оправдал.

Сега след спортната ми кариера идва друг етап на развитие, свързан с промяната в българския футбол. И там пак зависи от мен. Как аз ще направя плана за промяната във футбола, за която се борим? Защото моето име стои като знаме на тази промяна. И пак се връщам към важността и на екипа. Защото и тази цел е свързана с хората около мен, със средата, в която аз се движа. Но си зависи от мен – всички хора да знаят, че сме тук и няма да се предаваме. Трябва да предаваме вярата на хората от футболните клубове. Идеите зависят от мен и екипа ми. Но всеки човек във всяка област трябва да знае, че винаги всичко зависи първо от него. Започва от желанието и амбицията. Да, има моменти и събития, които няма как да бъдат решени от теб, от мен. Ако нещо не може да бъде повлияно от мен, не се занимавам да го мисля.

Как мъж с много ангажименти възпитава своите деца и кое е най-важното в общуването с тях, така че успелият мъж да може да се нарече и успял баща?
– Опитвам се да възпитавам дъщерите си и да им кажа, че светът не е лесно място. И свързано с предишния въпрос – макар светът да е трудно място, всичко си зависи от тях. От амбицията им да растат, да се развиват, да учат, да надграждат. Да искат да станат и да бъдат достойни хора. Да, родителите сме насреща, но родителите възпитават децата си до един момент, а след това децата започват да разсъждават и да виждат света по своя начин, който се формира и от средата, в която се придвижват. Да, израстването започва в домашна среда, но впоследствие започват да прекарват повече време и със съученици, приятели... Искрено се надявам моите деца да избират много добре приятелите си, защото те формират голяма част от мнението им, а това ще формира и тях като личности. Разбира се, аз съм там и давам съвети постоянно – къде поискани, къде не.

На моменти съм много строг с децата си, нищо че са момичета. И те самите може да го потвърдят. Не изпитвам съчувствие, ако знам, че са направили очевидна и лоша грешка, ако щеш дори, гадна грешка, защото на моменти децата могат да бъдат и доста гадни. Дори да не я осъзнават, аз им обяснявам какво е станало, но си има и наказание. Трябва да го изтърпят, за да осъзнаят грешката си. Казвам им, че в моята къща и с моите правила имам една цел: „Да бъдете достойни и добри хора. Да, ще правите грешки, но искам да се учите от тях“.

Многото ангажименти не могат да бъдат оправдание за общуването и възпитанието на децата. А безкрайната любов, която имаме и показваме на децата си, трябва да върви и с възпитанието им като настоящи и бъдещи добри хора. Аз мога да бъда много забавен с дъщерите си и всъщност съм такъв, но наред с щастието и всекидневните страхотни емоции е и мисията ни като родители – да възпитаваме добри хора.

Чрез фондация „Димитър Бербатов“ превърнахте в своя кауза талантливите българчета, „Успелите деца на България“ – имало ли е случаи, в които комуникацията с децата да ви е помагала да сте по-успешен, по-добър, да научите нещо от тях, докато им давате от вас?
– Няма как да не изпитвам гордост, удовлетворение и да не се усмихвам, когато разбера, че някой е успял благодарение на нас, на фондацията. А такива поводи има и ще има. Както на мен ми беше даден шанс, така ние даваме под някаква форма шанс на талантливи български деца да растат в сферата на своя талант – изкуства, наука, спорт. Всеки път, когато виждам деца да надграждат, да успяват, да печелят медали, да покоряват светове по пътя към своя връх, това ме амбицира и мен като човек, който е учредил фондацията заедно с Димитрина Ходжева. Когато виждам успехите на децата, аз също се амбицирам още повече – да, вече не печеля медали и купи, но ме амбицира допълнително да печеля битките, в които съм се впуснал. За да водя и аз с пример. Да продължавам да променям средата, в която живеем, към по-добро. А това в крайна сметка е свързано с израстването на децата ни.

Какви съвети бихте дали на своето 20-годишно „аз“ и от какво бихте се отказали, ако бяхте с днешния опит и мъдрост?
- От нищо не бих се отказал. От каквото трябваше да се откажа, когато бях на 20, съм го направил. И то ми помогна да осъществя мечтите си във футбола. Преживях трудности по пътя, които ме научиха на определени уроци. Без трудностите, които калиха характера ми, нямаше да стигна там, където стигнах. Правил съм грешки в развитието си, но те не са били пагубни, защото изкачих върха, който исках. Но ако трябваше да дам съвет, сега телепортирам и видя себе си на 20 години, просто щях да кажа: „Бъди силен и упорит. Продължавай да ходиш. Продължавай да следваш мечтите си. И да се бориш“. Даже може би нямаше да има нужда да го кажа. Защото, след като съм стигнал до върха, съм имал и нужните качества, но съм срещнал и съм имал до себе си и хората, които са ми давали нужните съвети. Най-вече съм слушал вътрешния глас и интуицията си. И съм продължавал напред.

От кое качество на 20-годишния Димитър Бербатов има най-голяма нужда 40-годишният Димитър Бербатов?
– От ината. Винаги съм бил инатлив човек – за добро или лошо, но в повечето случаи е било за добро. Когато минаваш през трудности, за да ги преодолееш, си трябва и инат. Дали инат, или амбиция, в определени ситуации за мен те значат едно и също нещо. Да си инат и да продължаваш напред въпреки всичко, което ти се случва или въпреки хора, които искат да ти навредят, да те принизят или не искат да успееш. Под някаква форма всеки има подобни премеждия в живота си. Но инатът да продължиш и амбицията да успееш, да си кажеш: „Аз ще ви покажа на вас един ден. Ще разберете какво представлявам“, това го притежавам. И вярвам, че сега ще ми послужат в желанието си да донеса промяната в българския футбол. Разбира се, пак не съм сам.

Отново е работа в екип, отбор, както беше и на терена. Но всичко започва вътре, у човека и стремежите му. От човека, който работи с мен, зависи дали той иска да работи с мен. Ако иска, ще разбере какви са моите принципи, моралният компас, ще ги сравни с неговите. И ще вървим заедно напред. На моменти по пътя човек се съмнява. Но ето тогава му трябва този инат. И знаейки, че го има, си казва: „Спокойно“. А на следващата цел: „Идвам“.

Колко по-различна е кариерата на футболиста от кариерата в бизнеса или други сфери? Как ви се отразява фактът, че едва ли не живеете два професионални живота и трябва да изкачвате минимум два различни върха, за да се чувствате удовлетворен – един, докато сте активен спортист, и един след края на спортната кариера?
– Това е точно така, даже върховете са три. Катерим един връх професионално, докато го изкатерим или докато можем и стигнем някъде под върха – за всеки е различно. Другият връх е личният живот – пак катериш, срещаш се с хора, разделяш се, срещаш се с други, създаваш семейство, правиш деца, започваш да мислиш за тяхното изкачване като хора... А когато си приключил с професионалната си кариера като футболист, следва нов връх за катерене, ако си го поставиш пак за цел и искаш да следваш друга кариера. Защото може да избереш и да не правиш нищо, има и такива хора. Но ако избереш да катериш нов връх, той става третият. И катеренето започва отначало. В моя случай върхът, който съм тръгнал да катеря, е за промяната в българския футбол.

Свързано е с това, което съм правил преди, следователно може да се приеме, че ми е малко по-лесно, тъй като и името ми, и знанията ми, и репутацията ми са свързани със сегашната ми цел. Да, те са основа, но не са достатъчни. Има много други качества, които трябва или да развивам, или да добивам. Това изкачване пак става по познатата формула – с желание и екип. Но си е трети връх – на 40 години съм и пак започваме ново бавно катерене. Мисля си, че пак ще го изкатеря, защото не съм сам. Има хора, с които споделяме еднакви виждания и които искат да се борят за наложителната промяна. Но дори и да бях сам, пак щях да тръгна да го катеря. Откакто се помня, съм бил такъв, че масата отива на една страна, аз отивам на другата. И хората, които ме познават още от малък, могат да го потвърдят.

Децата отиват по дискотеки, отиват да пушат – аз отивам на друго място, отивам вкъщи. Имам друг начин на следване на пътя си, дори това да ме е правило непопулярен. Знаете, че още от деца има деления на популярни и непопулярни неща. Но това е и едно от нещата, които се опитвам да казвам на децата си: „Не трябва да следваш стадото, трябва ти да си водачът“. Дори това да ти носи негативи в началото, след това ще те разберат и ще се присъединят към теб. Както в случая и стремежът ни да направим промяната в българския футбол. Вижда се колко много хора и клубове има зад нас, дори и тези, които в началото се съмняваха, ще дойдат на наша страна.
Та в този случай се катерят три върха. На мен ми предстои изкачването на третия.

В живота на някои хора пък им се налага да катерят и повече от три. Има успешни хора, на които им се удава да правят много неща едновременно. Има бизнесмени, предприемачи, хора, които се занимават с иновации... Има хора, които катерят доста върхове по едно и също време. Засега моите върхове за катерене са три, може да се появи и четвърти. Но е важно да вярваш в себе си. Важни са желанието да се изкачваш, трупаните знания от грешките, важни са хората, с които катериш. И инатът, амбицията да се изкачиш.

Интервюто на Димитър Бербатов е част от проекта на „24 часа“ и списание „TREND“, който нарекохме „Мъжете, които задават TREND“. То е естествено продължение на суперуспешното списание „Жените, които променят“ (продукция на "24 часа" и MILA.bg) , което беше издадено през пролетта на 2021 г. и разказаше историите на успеха на едни от най-влиятелните жени в България. „Мъжете, които задават TREND“ ни води в мъжкия свят и ни среща с лидери и изтъкнати визионери във всички области – от икономиката, бизнеса, спорта, културата и стила на живот, като в същото време дава думата на изтъкнати в сферата си дами, които споделят кои за тях са мъжете, които задават TREND.