Веско Ешкенази: На баба ми дължа това, което съм днес

Веско Пантелеев-Ешкенази е едно от най-ярките имена на българския културен гений. Той е само на четири и половина, когато започва да свири на цигулка.

Съдбовно и неизбежно заради музикалната си фамилна анамнеза.
Баща му е соло кларинетист в Софийската филхармония, майка му – виолист в Националната опера, а по-малкият му брат – Мартин Пантелеев, също е международно признат цигулар, диригент и композитор.

„Детството си прекарах в София. Учех в музикалното училище. Спомените ми са как баба ми Виолета ме води до вратата му още в невръстна възраст – 4-5-годишен, с малката ми цигулка под ръка. Помня уроците по солфеж. На баба ми дължа много неща, но най-вече това, което съм аз сега като човек. И това, че се занимавам с музика. Тя много настояваше да се занимавам именно с това и да свиря точно на този инструмент. Самата тя не беше музикант, имаше съвсем обикновена професия – тъкачка в предприятие за платове, но любовта ѝ към музиката беше безкрайна. Казваше ми: „Цигулката е най-красивият инструмент на света, а

музиката прави хората по-добри и извисени

Ако се научиш да свириш добре на цигулка, никога няма да ти се налага да работиш.“ Имаше предвид тежък труд. И наистина, аз работих много усилено като дете – от 4 до 6 часа на ден свирех плюс училище, но сега нямам усещането, че работя, нито за миг. За мен всеки момент с музиката е празник. Надявам се, че е така и за прекрасната ми публика“, откровено споделя Веско.

На 11-годишна възраст вече е концертмайстор на Детско-юношеската филхармония на проф. Влади Симеонов. „Моментите, които определиха бъдещето ми, бяха онези първи концерти, на които разбрах, че има смисъл. Публиката беше във възторг от това, което правех, и това ми даде увереността, че се справям. Наградите, които получавах на международни конкурси, също бяха решаващи за самочувствието ми на сцената като млад, току-що започващ цигулар. И разбира се, куражът и одобрението на моята баба Виолета и на родителите ми.”

Почетният гражданин на София казва, че не знае как изглежда в очите на колегите си, „но това, че вече 21 години съм на тази позиция, говори повече от всичко. Опитвам се да намирам златното сечение между близостта и разстоянието помежду ни. Трябва да има дистанция поради функцията ми на концермайстор на оркестър от 120 души, но, от друга страна, аз винаги съм бил във връзка с колегите ми, за да знам какво ги вълнува, какви са проблемите им. Само тогава мога да съм пълноценен в решаването им и в намирането на начин да се развиваме като колектив и оркестър.“

След като човечеството осъмна, хванато за гърлото от Covid-19, културата се оказа един от участниците на първа линия, засегнати от този съвременен апокалипсис. „Културната сфера, в частност музикалният бизнес, се промени драстично по време на пандемията. Дългосрочното планиране, което беше характерно за бранша преди появата на вируса, бе сериозно затруднено. Имаше периоди на планиране само за седмица-две напред, нещо напълно невъзможно в миналото. Големи имена в музиката изведнъж се оказаха без ангажименти и бяха свободни за такива в кратък срок. Залите бяха празни дълго време. Затова пък концертите онлайн бяха в развитие. Затруднения има и в момента за някои страни, докато други държави успяха да стабилизират донякъде планирането си и да продължат работата си в по-смислен режим.“
Заради това, че още от дете е тласкан към изкуството, някогашният солист на Английския кралски оркестър и на Лондонската филхармония постоянно се стреми да достигне и до по-невръстните си колеги.

“Помагам на млади хора с каквото и колкото мога

На мен ръка ми подаде големият маестро Емил Чакъров. Той ме откри за света и ми даде шанс да докажа себе си на международна сцена. Това се опитвам да правя и аз за талантите от новите поколения. Вярвам, че е много важно кой и с какво те мотивира да започнеш да се занимаваш с нещо. Учителите, съвкупността от обстоятелства по развитието и средата са от много голямо значение за израстването на личността.“

Музикантът често застава зад различни благотворителни каузи. Последната е за деца, родени преждевременно. „Те имат нужда от нашата грижа и помощ, защото в началната фаза на своя живот не биха могли да се справят сами.“

Той самият е баща на двама синове – плод на голямата му любов с неговата първа съпруга и невероятен цигулар Ангелина Атанасова, която е негов преподавател в Националното музикално училище „Любомир Пипков“ и в Консерваторията. Тя загубва битката с рака на гърдата и си отива от този свят без време през 2003 година.
В нейна памет Веско създава видеоклип към песента „Вечерай, Радо“, в който си партнира с „Ку-ку бенд“. С него взема участие в благотворителна инициатива, посветена на ранното диагностициране на болестта.

От голямата им любов с Ангелина се раждат Артур и Виктор. Макар Вики да свири от малък на електрическа китара и закратко да е част от банда, страстта му е насочена към микробиологията и към развитието на софтуер за медицински нужди.
Артур пък е запален по химията, но не пропуска да композира мелодии за филми и игри.
Артистът с 40-годишна концертна дейност, случваща се на 6 континента, създава приятелства и благодарение на музиката, но това не е единствената плоскост, заради която са се случили едни от най-близките му съприкосновения с околните.

„Аз харесвам откровените хора. Онези, които казват нещата в прав текст.

Най-добрите приятели са онези, които си създал в детска възраст, но имам и други, които са се появили по-късно. Музиката ме е събрала с много хора, които са ми близки. Включително и със съпругата ми Станислава, която също е професионален музикант.“
Той е концертмайстор на Кралски концертгебау оркестър в Амстердам от 29-годишна възраст.
С него прави едни от най-забележителните си изпълнения като „Концерт за цигулка в ла мажор“ от Моцарт, както и Петата симфония на Прокофиев, заради което е

номиниран за “Грами” в категория “Най-добро оркестрово изпълнение”

под диригентската палка на Марис Янсонс, „Концерт за цигулка“ от Дворжак със сър Колин Дейвис и „Концерт за цигулка“ от Барбър с Яп ван Зведен. Ешкенази споделя, че се чувства като покорител на света, когато звуците на неговата цигулка, излезли изпод пръстите му, огласяват сцени като Карнеги Хол в Ню Йорк, Роял Алберт Хол в Лондон и на резидентната му Концертгебау в нидерландската столица. „Тези и други такива свещени места за музиката са със сигурност големи постижения в кариерата ми. Но нещото, пред което съм безпомощен, е глупостта.“

Най-скъпата му играчка е цигулката, на която свири. Тя е близо на 300 г. и е в негово владение от лятото на 2000 г.
Инструментът „Гуарнери дел Джезу“ е произведен през 1738 г. и е предоставен на Веско от фондация към Дойче банк, Амстердам. Цигулката е със запазен оригинален корпус, притежание на анонимен дарител.

Макар постоянно да е на път заради артистичните си ангажименти, лауреатът от конкурсите за цигулка „Виенявски” в Полша, Китайския международен конкурс в Пекин и конкурса „Карл Флеш” в Лондон намира време да влиза и в кухнята. „Преди по-често готвех, тогава, когато гледах сам децата си в още ранна възраст. Сега много по-рядко, но мога да правя незабравима лазаня!“

Ако бащата на Артур и Виктор би могъл да даде съвет на своето 20-годишно „аз“, то би бил „да не приема всичко лично и навътре. Да си даде повече време за всичко и да не бърза. Но не съм убеден, че ако той би следвал тези съвети, щях да съм точно аз сега.“

Някои господа се отнасят към силните жени с подозрение, други с внимание, трети със страх, четвърти с уважение, но световноизвестният цигулар не прави разлика между половете. „Жените имат място във всички сфери на живота ни точно толкова, колкото и мъжете. Много се радвам, че в някои области, които доскоро бяха само мъжки, се появяват все по-често и успешно и жени. Пред мен все по-често виждам жена диригент, което намирам за чудесно!“

Едно от най-важните неща за носителя на приза „Музикант на България“ за 2010-а е да има с кого да сподели живота и кариерата си. „Дали е приятел, член от семейството или партньор – няма значение. Всички усилия иначе нямат смисъл.“
Той дефинира и обяснява успеха за всеки като „различен“. „Не е нужно да изкачиш Еверест, за да се чувстваш успял. Понякога малки неща те карат да се чувстваш успял. Например, когато детето ти ти каже: „Благодаря, татко, обичам те!”
И е категоричен, че за нищо на света не би се пенсионирал.
„Музикант пенсионер не познавам. Музикант си за цял живот!“

Интервюто на Веско Ешкенази е част от проекта на „24 часа“ и списание „TREND“, който нарекохме „Мъжете, които задават TREND“. То е естествено продължение на суперуспешното списание „Жените, които променят“ (продукция на "24 часа" и MILA.bg) , което беше издадено през пролетта на 2021 г. и разказаше историите на успеха на едни от най-влиятелните жени в България. „Мъжете, които задават TREND“ ни води в мъжкия свят и ни среща с лидери и изтъкнати визионери във всички области – от икономиката, бизнеса, спорта, културата и стила на живот, като в същото време дава думата на изтъкнати в сферата си дами, които споделят кои за тях са мъжете, които задават TREND.