Иво Иванов е от рядка порода мъже гиганти. Не просто физически, а като начин на съществуване. Иво пише гигантски, докосва гигантски, той може да плаче, да вярва, да мечтае... гигантски. Той може да те отнесе с редичка от думи и в две страници да те накара да повярваш в немислимото и да промениш траекторията на личната си крива на щастието... Иво е журналист, писател, спортист, специалист по маркетинг, радиоводещ, баща, хуманист, космополит.
Израснал е в София в семейство на интелектуалци, „но от малко по-особен тип“, както сам казва. Баща му е същевременно елитен спортист и учен. Ядрен физик и многократен шампион на България по джудо. Също така е автор на първата нашенска книга по бойни изкуства „Карате“ и доайен на каскадьорството в България. В продължение на 30 години прави каскади за филми и сериали, а междувременно става професор по биомеханика. После е ректор на НСА, а в момента преподава в НАТФИЗ биомеханика и физика на човешките движения – сценично поведение и каскади. „Ренесансова личност – определя го Иво. – От него съм наследил афинитета си към спорта и него съм се опитвал да емолирам цял живот, да изляза от сянката му.“
Майка му е завършила английска филология – от нея взема любовта към езиците. По време на Студената война тя работи в консулския отдел на Американското посолство, което отваря недостъпни врати за малкия Иво. „Това беше голяма възможност за мен – да комуникирам с американските войници и с представители на американското общество по време, когато ние нямахме дори достъп до информация за Съединените щати“.
Иво израства в центъра на София. Детството му притичва по малките улички и задните дворчета на града, по покривите и във входовете. Безгрижни години, които се нижат сладко в игри и пакости.
Но после детето пораства и започва да се удря в ръбчетата на света,
в който се намира. „Започнах да си давам сметка, че малко или много функционираме в някаква дистопия, която рано или късно трябва да свърши“, спомня си той.
Осъзнава също и дарбата, която притежава. „Още в момента, в който открих, че буквите могат да бъдат подреждани в думи, а думите – в изречения, си дадох сметка, че това е изключителен дар – да можеш да създаваш светове, да бъдеш архитектът на цели вселени.“
Покрай работата на майка си има достъп до огромно количество информация – наука, спорт, литература, американска култура, и така се появява първата възможност за него да пише. Климент Величков, зам.-главен редактор на в. „Старт“ в края на 80-те, му предлага да прави страница за американски спортове. Годината е 1986-а – хората са жадни да надникнат зад Желязната завеса и интересът към американските спортове вече е факт. Така започва кариерата на Иво Иванов като журналист.
Нещата потръгват добре. Иво завършва успешно „Баскетбол“ в НСА и продължава да пише. И все пак нещо липсва. Като тийнейджър е изчел всички автори от бийтгенерацията – Джак Керуак, Уилям Бъроуз, Гинсбърг, Кен Киси, Буковски, и изпитва горящо любопиство към техния свят. „Мечтаех да мина по пътищата, по които са минали Робърт Пърсиг и Джак Керуак. Да пропътувам тези шосета, да опитам Американския запад, да усетя призраците на техните преживявания.“ И тръгва да ги намери, като записва магистратура в САЩ. „Щатите бяха за нас енигма и хората от моето поколение търсехме възможност да научим повече за тях, за тяхната култура, за техния хумор, за обществото и литературата им.“
Иво заминава да учи, но всъщност
най-големият университет се оказва самото пътуване.
Неслучайно в разказите му пътят често присъства като повтаряща се метафора. „Пътят винаги е бил двигател за мен“, казва.
Наскоро с помощта на софтуер открива кои са думите, които използва най-често в текстовете си. Оказва се, че това са „сърце“ и „път“. Може ли да ги ограничи? Трябва ли? „Може би те са причината разказите ми да имат успех. Ако един човек има сърце, което не спира да търси своя път, животът му се осмисля. Както се осмислят разказите, литературата изобщо. Ако в тях има сърце, емоция, която е неподправена, и има посока, хората ги припознават и ще открият и себе си в тях.“
Заминавайки за Щатите, Иво има желание да попътува и да се обогати, а после да върне наученото в България, която обича безкрайно. Но съдбата има свои собствени намерения. Той се запознава със съпругата си, скоро след това се появяват двете им деца, потръгва му в кариерата. И завръщането се отлага.
„Канзас сити стар“ е един от най-големите и влиятелни вестници в САЩ – сериозна институция със стотици хиляди читатели. Дори Хемингуей е прохождал в него. Иво започва да праща свои материали във вестника и постепенно те намират място на страниците му. Докато един ден вестникът не обявява конкурс за колонка.
Петима от 2000 човека печелят в тази надпревара
и получават възможността да бъдат колумнисти. Един от тях се казва Иво Иванов.
Животът препуска диво. Нашето момче на моменти е по-бързо и от него. Пише ежеседмична колонка за вестника, материали, които праща в „7 дни спорт“, прави репортажи за БНТ, работи като директор по маркетинг от 9 до 5, тренира един баскетболен и един футболен отбор след работа и води радиопредаване всяка събота. В един момент усеща, че изнемогва и след 2008 г. се налага да се откаже от колонката.
В „7 дни спорт“ обаче продължава да пише, като дори се опитва да създаде нов жанр. Казва, че до ден днешен е изумен, че му е дадена тази възможност и че редакторите толерират експериментите му. „А понякога те са безумни. Помолиха ме например да напиша статия за Супербол и аз я написах, без да използвам нито един глагол.“ Също така пише материал в едно-единствено изречение, а друг подхваща от края на историята към началото ѝ като във филма „Мементо“. Прави целенасочено експерименти с текстовете си, не иска да разказва стандартно. И е убеден, че писането му е с мисия. „Но не мисия по грандомански – казва. – Смятам, че ми е дадена възможност да прокарам мост между себе си и тези хора в България, които виждат света малко или много по моя начин. И по този мост да позволя на някои истории да преминат през океана, да достигнат до тези читатели и да им помогнат в даден момент от живота им.“
Иво е хуманист. Убеден е, че у всеки човек живее по един хуманист също. „Не смятам, че аз съм нещо особено, но тук, в този странен свят на крайности, какъвто са Съединените щати, аз имах достъп до особени истории.“ Чувства, че може да вземе тези истории, да ги изпрати в България и с тях
да почука на всяка
врата, зад която се крие добър човек,
който има нужда от малко мотивация да открехне същината си и да направи света по-добър. „Виждаш ли какъв идеалист съм?!“, пита ме Иво, а аз знам какъв е, защото съм го чела и съм плакала при всяко негово почукване на вратата...
Първите му материали за „7 дни спорт“ са стандартни, но след това започва да работи по своята мисия и да създава текстове, свързани с екзистенциализъм и хуманизъм. Използва спорта като претекст, за да достигне до по-важни, общочовешки теми – смисъла на живота, смисъла на смъртта, приятелството, нашето място във вселената, отношението ни с природата, с пристигащите технологии и т.н. Това са нещата, които го вълнуват, и вярва, че те са значими за много други хора, които, обсебени от ежедневието си, заглушават тези мисли. „А когато човек се изтръгне от ежедневието и започне да разсъждава за своя смисъл, животът му става по-хубав, по-целенасочен и пъстър. Осъзнаването на твоята мисия на този свят е възможност за отрицание на депресията, нихилизма и мрака.“
За негова огромна изненада текстовете му светкавично си намират пътя до хората. Лавина от читателски писма задъхва пощата му. Тогава – 2001-2002 г., няма социални мрежи и писмата идват по мейла и по пощата. Читателите го окуражават да не спира да пише и да събере есетата си в сборник. Издава „Кривата на щастието“ през 2014 г., смятайки, че ще има нишов читателски ресурс. Няма никакви очаквания към книгата, издателите му – също. Отново изненадващо, но този сборник има огромен успех. Следващият – „Отвъд играта“, също.
Днес Иво Иванов е един от най-четените български автори.
„За мен беше голям шок, но до голяма степен това ме осмисля – разказва. – Тези безсънни нощи, емоционалните терзания, които съм преживял, докато пиша, ме осмислят. Много често пиша и плача, защото самият аз инжектирам себе си в тези истории – моите болки, моите премеждия, хора, които съм загубил, присъстват на страниците.“ Сеща се за прочетен някъде съвет – че писането е лесна работа. Стига да седнеш пред пишещата машина, да отвориш раните си и да можеш да кървиш. „Всъщност не е лесно. Когато пишеш по този начин, започваш да усещаш загубата на кръв. Аз много често съм емоционално смазан след създаването на тези истории. Честно казано, много от тях не съм прочел никога повече, след като ги написах.“
Иво създава безценни приятелства покрай своите текстове. „Това беше един от най-неочакваните странични ефекти от писането – казва. – Тези истории са съединителна тъкан между теб и хора, които усещат света по същия начин.“ Навремето с приятели се шегуват, че имат вътрешен емиграционен кръг, че са емигрирали вътре в България и имат тяхна малка страна, в която са създали своя собствена среда. Благодарение на своите истории открива, че тази вътрешна емиграция изведнъж се е превърнала в огромна държава и че има гигантска мрежа от хора, които не е познавал, но с които се допълва и които помагат и на него. „Открих нещо, което винаги съм подозирал – че българите са едни много, много добри хора. Ние просто сме очукани от живота, от борбата за оцеляване, от необходимостта да използваш лактите си, за да свържеш двата края. Но под черупката на ежедневието живеят страхотни хора.“
Много са героите, на които се възхищава. Той е агностик, не е вярващ, но има една история, която до ден днешен намира за свръхестествена.
Майката на Иво е на смъртно легло, борейки се с много тежък рак. Лекарите са я отписали и има малък, твърде минимален шанс за оздравяване, но трябва да се подложи на изключително тежка операция. Тя не иска да се оперира, предала се е. Отказва да говори с него по телефона и да бъде убеждавана. Тогава Иво пише историята за Рулон Гарднър – боец класическа борба с невероятна история. Въпреки че от раждането му са гледали на него като на аутсайдер, Рулон нито за момент не се е съмнявал, че има шанс, че ще бъде фаворит. Иво написва историята му с една-единствена цел – да я изпрати на майка си, която да получи този малък тласък, който да я накара да потърси спасение.
Минути след като майка му прочита историята, тя пътува за раковата болница, решена да се подложи на операцията. Разказът е публикуван, майката на Иво също е в него...
Тя вече е в болницата и е оперирана, когато започва да получава хиляди писма и колети от непознати хора, които желаят нейното оздравяване. „Невероятна е енергията, която майка ми получи тогава – енергия, която ѝ помогна да се опълчи срещу болестта.“
Оттогава са минали 14 години, няколко операции, химиотерапии и радиотерапии, майката на Иво Иванов е напълно здрава. Самите лекари казват, че това е чудо, защото заболяването наистина е било тежко – злокачествен рак на дебелото черво. „Просто изчезна. И до ден днешен аз го отдавам на хората, които ѝ писаха, и на Рулон Гарднър, който дори не ме познава и който не подозира, но спаси моята майка.“
Друг герой, който остава с Иво дълго след написаното, е Кайл Мейнард. Роден без ръце и без крака, Кайл е отгледан от невероятни родители. Още като бебе му казали, че този свят не е създаден за него и че той трябва да го хване за гушата и да го направи свой. Не са му помагали да се храни като бебе, не са му помагали да се качва на масата – без ръце и без крака е трябвало сам да се научи да пълзи и да се катери, да се мие, храни и облича.
Кайл пораства невероятен човек. Става състезател по свободна борба и изобретява свой собствен стил. Побеждава един след друг противниците си, докато не стига до финала на щатското първенство на Джорджия. Освен това поставя световни рекорди по фитнес, играе американски футбол в гимназията, става състезател по ММА, изкачва се на връх Килиманджаро – всъщност изпълзява до върха, целият в кръв.
„Аз не нося много цитати в себе си – казва ми Иво. – Един от малкото, които обичам обаче, принадлежи на него. Кайл прилага на противниците си една хватка с брадичката, която ги съсипва, а те не могат да прилагат своите хватки върху него, защото са свикнали да се бият с хора с ръце и крака, а той е един гърчещ се мускул. Когато научил, че са се оплаквали на съдиите, защото не знаят как да се борят с него, Кайл се усмихнал и казал: „Моята мисия на този свят е осъществена. Защото аз винаги съм искал да докажа на хората, че няма недостатък на този свят, който да не може да бъде превърнат в преимущество“.“
Такива са героите, които вълнуват Иво Иванов. Още по-силно го вълнуват получателите на тези истории, защото „аз вярвам, че те имат нужда от тях и че могат да им помогнат.
Ние всички можем да бъдем Кайл и Рулон, трябва само да повярваме в това”.
Иво обича височините и се занимава със скално катерене и паркур на младини, но изпитва неспокойствие, когато лети със самолет,
защото му липсва контрол. И всяко летене се превръща в тежко преживяване. Наскоро обаче изчислява, че е прелетял 64 пъти над Атлантическия океан, защото всяка година се връща у дома. „Много пилоти нямат толкова голям „стаж“ – смее се. – Но го правя, защото съм много обвързан с България.“
По време на пандемията не може да си дойде и се чувства като ограбен. Свикнал е да пътува всяко лято, за да зареди батериите, да усети корените си, родителите си, приятелите си, спомените, улиците, по които е израснал.
Кога сърцето ти ще се прибере у дома, питам го. „Знаеш ли, Мила, аз получавам физиологическа реакция всяка година, когато отида на летище София и съм напът да отлетя за Съединените щати. Усещам странна физическа болка.
Отваря се огромна празнина, полазват ме тръпки, омекват ми коленете.
И знам защо е така – въпреки че съм живял тук повече години, отколкото в България, България е част от мен. Последните години тя се промени толкова много, че вече не познавам улиците ѝ. Израснал съм на ъгъла на „Солунска“ и „Витошка“ и когато се върна там, се оглеждам и разбирам, че моите спомени са започнали да си отиват заедно с тези улици и че вече не мога да открия контурите им. Всъщност цялата страна е много променена. Границите вече нямат същото значение, каквото имаха навремето. Те не ограничават твоята идентичност. България е част от Съединени европейски щати – ние сме част от една голяма държава и смисълът на страната е променен. Тя винаги ще си остане моята голяма, голяма, голяма афера. И предполагам, е неизбежно един ден да се прибера при сърцето си, което ме чака на летище София...“
Разговорът ни е към края си. Аз, в една от преките на „Солунска“, той – в една от къщите на Канзас – среща в малкото прозорче на лаптопа. Много хора те очакват тук, казвам му. Дано, отговаря. Затварям компютъра и поглеждам през прозореца. Над уличките, за които Иво говори с носталгия, преминава самолет. Колко ли надежди носи на борда си?... А по „Солунска“ е тихо и пълно с очакване.
Интервюто на Иво Иванов е част от проекта на „24 часа“ и списание „TREND“, който нарекохме „Мъжете, които задават TREND“. То е естествено продължение на суперуспешното списание „Жените, които променят“ (продукция на "24 часа" и MILA.bg) , което беше издадено през пролетта на 2021 г. и разказаше историите на успеха на едни от най-влиятелните жени в България. „Мъжете, които задават TREND“ ни води в мъжкия свят и ни среща с лидери и изтъкнати визионери във всички области – от икономиката, бизнеса, спорта, културата и стила на живот, като в същото време дава думата на изтъкнати в сферата си дами, които споделят кои за тях са мъжете, които задават TREND.
Коментари (0)
Вашият коментар