Това просто нещо, което ни пречи да бъдем успешни и щастливи

Най-силното нещо, което прекъсва самореализацията ни, е компенсаторният механизъм. Цялата ни енергия за незадоволени нужди не се изразходва за развитие, а за компенсация. Компенсацията не ни позволява да бъдем успешни и щастливи, докато не я изработим напълно.

Ако разделите всички хора, с които общувате в семейната матрица, ще получите три основни роли, които те играят в живота ви: родител, дете и братя и сестри.

Шефовете играят ролята на бащата. Учители, преподаватели, възпитатели - също.

Ролята на братята и сестрите се пада на колегите, както и на приятелите.

Клиентите пък са идентични с ролята на децата. Вие им помагате и ги правите щастливи, а те се шляят по улицата безгрижни с другарчетата си. Това е ваша отговорност.

Когато стане дума обаче за интимни партньори, се появява четвърта роля, която няма общо с нито една от по-горе споменатите.
Истинската среща с романтичната половинка всъщност е среща със самите нас. Целият процес на изграждане на отношения и живеене като двойка не е нищо повече от преживяване на дълбок процес на отношенията със себе си.

Когато в детството си човек не е имал „размер” според нуждите си, всички роли са смесени. Ролята на родителите след това се прехвърля върху вашите деца. "Аз те родих, а ти ме компенсираш с любов и грижа." Ролята на децата се прехвърля върху родителите. "Ти ме роди, дължа ти всичко до гроб. Ще те отглеждам."

Ситуации, когато ролята на децата се прехвърля върху шефове, учители, треньори, са достойни за ням филм с Бъстър Кийтън - по-комични една от друга. Но след като не е получил от важна фигура любов и интимност в детството, възрастният индивид търси заместител сред всички налични за него хора от обкръжението, който ще му даде ресурс. Ние компенсираме себе си в живота с факта, че всеки човек се възприема не с това кой е, а с това, което представяме на околните за реален наш образ. Въпреки факта, че успехът и щастието в живота са невъзможни без хората и установяването на реални отношения с тях, а не ролите, които сме измислили.
Най-вече механизмът за компенсация, за обезщетение пада на плещите на партньорите. На тях е възложена или ролята на родителя, или ролята на детето, или тази на братята и сестрите. Чрез тях ние се опитваме да компенсираме това, че не получаваме важен ресурс от ролята, която някога е трябвало да ни подхранва.

Един от показателите за търсенето на обезщетение е голям брой бракове. С помощта на брака човек си „набавя” партньор с документи, като по този начин се уверява, че благоверният няма да избяга.

При други обстоятелства човек, който не търси кандидат за компенсаторни роли, не се стреми изобщо към брака. Той иска взаимоотношения заради тях самите – заради тяхната дълбочина, сила, единство. И самият брак е вторичен тук. Защото отношенията са онази част от пъзела, която ви помага да бъдете себе си и не изневерявате на усещанията си за собственото си добруване.

А пътят на победата над компенсаторния механизъм е пътят на осъзнаването. Защото в момента, когато дете мине покрай витрина с шоколади, разбира, че иска да мама да му купи един не защото му се яде сладко, а защото в този момент е много ядосано на някого или иска да удави всякакъв друг емоционален глад именно с шоколад. Така става и при възрастните, ако не на се научили да озаптяват компенсирането.
Разбира се, не може да преодолеете изкушението веднага.
Но осъзнаването, че се стремиш да компенсираш нещо, помага да споделим това, от което се нуждаем.