Последната изповед на Левски. Какви са били сетните дни на Апостола?

Васил Левски безспорно е най-обичаната и уважавана личност от нашата история. Няма българин, който да не знае кой е Левски и какво е направил той за българския народ. Какво обаче знаем за последните дни от живота му? Как е преживявал в турския затвор? Какви думи си е разменил с единствения човек, когото са пуснали при него – български поп, пред когото да се изповяда?

Всичко това ще научите от откъса, част от книгата на Мерсия Макдермот – „Апостолът на свободата”.

Шеста глава

“Ако дойде зимата, пролетта далеч ли е?”

Шели

“От всеки гроб на убитите за свобода кълни семето на свободата. А то на свой ред дава семена.”

Уолт Уитман

И за Левски също краят бил близък и все пак той е имал още да изстрада.

Процесът свършил. Трескавите дни на напрежение и планове, когато всяка минута е наситена с умствено усилие, изведнъж отстъпват място на едно спадане до пълно бездействие, до истинското нищо, при което не остава друго, освен да се спи и да се чака смъртта.

Всяка заран той се събужда с потискащата мисъл, че може би това му е последната сутрин, а дори и да не е, то надежда за отменяне на присъдата няма. Оставало му малко време и все пак това време му изглеждало безкрайно, без някакъв смисъл. Държали го съвсем уединен, без връзка със своите съотечественици, без да има възможност да изпрати някаква вест до комитетите. Не можел нищо да стори в помощ на делото, освен да изтърпи своя край с кураж и достойнство.

Той прекарва четири седмици в това състояние на пустота, между живота и смъртта.

На 22 януари султанът подписва фермана, потвърждаващ присъдата, но тя била изпълнена чак на 6 февруари (19 февруари нов стил).

Липсват документи или мемоари за тези последни четири седмици от неговото пленничество в турския казармен затвор в София. В най-лошия случай те са били адски кошмар, при който смъртта идва като сиво еднообразие на безнадеждно очакване, прояснявано от време на време от внезапен възторг, когато вярата в бъдещето напирала в него и потичала като огнена кръв по неговите вени. Навярно много и много пъти той мислено е преброждал извървените от него пътища; навярно много и много пъти е подлагал на преценка и преоценка следваната от него политическа линия. Прав ли е бил? Дали си е струвало всичко това? И отговорът, който си е давал, бил: да, прав е бил; да, всичко напълно си е струвало. Съвестта му била съвършено чиста и той не съжалявал за нищо, за нищо!...

Малко преди обесването бива доведен един български поп, за да чуе неговата изповед и да му даде светото причастие:

– Кажете си греховете, синко! – му казал попът.

– Казах ги на царските комисари, та няма нужда и вам да ги казвам! – се говори, че е казал Левски. – Пред Бога и свободата грехове не съм сторил, а пред пашите, чорбаджиите и владиците много, много и премного согрешения съм направил, но нека тия ми согрешения останат непростени… За едно нещо, дядо попе, ще те помоля: като ви пита някой за Дякона Левски, кажете му, че той, Дяконът, за българската свобода загина!

Изповедта на Левски е предадена от друг автор в малко по-различен вид, но със същото основно съдържание: “Отче, нищо няма що да кажа, защото никого не съм убил и никого не съм ограбил за лична полза. Ако служенето на народа е грях, то не искам прошка и от Бога.” В такова душевно състояние на премислено непокаяние Левски посреща смъртта на 6 февруари (19 февруари нов стил). Шествието от полиция, войници и турски големци го съпровожда по краткия му път от казармите до мястото на екзекуцията. Било още рано, но улиците били изпълнени с възбудени турци и цигани – деца и възрастни. Цялата тълпа се движела в една посока, като крясъците и подигравките надвиквали тъпаните и безсрамно виещите зурли. Шествието минало покрай порутената черква “Света София” и спряло на източния край на града, където къщите отстъпвали място на снежното поле с тук-там чернеещи се трънени храсти и надгробни камъни. Бесилото се възправяло на фона на снежната белота – две отвесни греди и една напречна, като портал, отворен към вечността.

В средата на тълпата, в центъра на вниманието стоял Левски с вързани ръце и гологлав, с табелка на шията, върху която на български и турски били написани неговите “престъпления”. Той бил блед, но съвършено спокоен. За последен път краката му, извървели безкрайно дълги пътища, докосват любимата му земя и почерпват сили от допира с нея. След седмици строг затвор той отново е навън, ограден от родните планини, които сякаш го гледат като неми приятели. Отново диша чист, освежителен въздух и усеща в косата си милувките на вятъра. Отново небето се шири над него, необятно като вярата, която го е тласкала и крепила през всички трудни и често самотни години на борбата.

Той се бе посветил на своя народ със съзнанието, че рано или късно животът му ще бъде поискан, и сега, когато този миг е вече дошъл, той не търси милост от хората, нито опрощение от Бога. Дори пред лицето на смъртта не пожелал да коленичи пред поробителя, нито да приеме утехата на религията, ако това би изисквало от него макар и частица политическо отричане. Той не вярва в задгробния живот, нито в Страшния съд според църковната догма. Той има свои идеи за съд и безсмъртие. Той ще се прероди в онези, които ще продължат борбата, той отново ще живее чрез децата на бъдещето, когато българи и турци ще вървят ръка за ръка и не ще има нито паши, нито чорбаджии да грабят онова, което принадлежи на народа. Ще го съди потомството. Пред този съд Левски ще застане с чисти ръце и чисто сърце. Той вярва в един свят, чужд на омразата и тиранството, както някои вярват в рая. В душата си не храни никакво съмнение, че в края на краищата човечеството ще надживее варварството, че и онова, което той нарича “Храм на свободата”, ще бъде изградено както в България, така и във всички други страни. Ако според старото народно поверие е нужно да се вгради човешки живот, за да заякнат основите на сградата, тогава той е напълно готов да принесе своя в жертва. Той умира, както умират семената, за да оживеят наново в реколтата…

През целия ден циганчетата замеряли с камъни замръзналия труп и се радвали, когато някой камък успеел да го разклати. Когато най-после Левски бил свален от бесилото, за да бъде погребан, страх и скръб изпълнили града с такава ужасна тегота, че по-късно никой не могъл да каже с увереност къде е погребан Апостола на свободата.

Много лесно е един човек да бъде убит и закопан за вечни времена в тъмната и безмълвна земя с вързани ръце и пречупен врат. Но когато човекът е живял не за себе си, а е превърнал своя живот в дела и идеи, преминали в съзнанието на другите – тогава не е лесно да се прецени кога той е мъртъв. Ако турците са си въобразявали, че ще задушат свободата, като удушат нейния апостол, те скоро е трябвало да се разочароват. В този “ничий” гроб под снеговете на София лежала само една празна черупка, докато по цяла България огнените семена вече тлеели в хиляди живи сърца в очакване само да премине бурята и да секнат риданията.

Верен на своята революционна клетва, Левски запазва комитетите по такъв начин, че по-голямата част от организационната мрежа се запазва неразкрита и непокътната. Когато останалите на свобода негови другари се посъвзели малко след първия удар от голямата загуба, появяват се нови апостоли, за да съживят комитетите, които той създал, и да подготвят народа за скорошно въстание и на основата на новата система на окръжните революционни центрове. Не изминали и пет години след смъртта на Левски, когато на мястото на бесилото се появява триумфална арка и цялото население на София посреща с цветя и според обичая с хляб и сол победоносната войска на генерал Гурко, чието идване донася очакваната от петстотин години свобода.

Гробът на Левски и до днес не е открит. Но всъщност един гроб изглежда съвсем ненужен за човек, останал толкова жив в паметта на народа си и толкова дълбоко обичан.

Историята справедливо отреди на Левски единствената награда, която той е искал за себе си или е обещавал на онези, които са участвали в неговото дело: безсмъртие в паметта на бъдните поколения.

За тях Левски не само служи като неувяхващ пример на доблест и нравствена чистота – той е живо доказателство за безсилието на тираните, за неразрушимото достойнство на човека. Защото, какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години на робство и унижение ражда не народ от роби, а мъже като Васил Левски?

Из „Апостолът на свободата” от Мерсия Макдермот

Книгата може да поръчате тук!