Винаги съм изпитвала уважение към хората, които за 3 март слагат българското знаме на прозореца си – изглежда ми някак в реда на нещата, похвално. Изгубих възхитата си към този еднодневен ритуал на роден патриотизъм, когато посетих Щатите. Оказа се, че там на почти всяка къща се вее американски флаг. Целогодишно.
На днешните ученици вероятно ще им се стори като безобразно накърняване на свободата, обаче преди около 25 години аз бях от тези, които години наред ходеха под строй на Паметника на Васил Левски на 19 февруари. В един от най-мразовитите и снежни дни в годината, неизменно стиснали по един голям букет кокичета, които всеки от нас да занесе на Апостола. Гарваните грачеха точно като в стихотворението, а ние зъзнехме и слушахме за пореден път диктора, изброяващ светлите дела на Левски. Не ми е минавало през ум да протестирам, напротив – когато веднъж на този ден бях болна, ми беше мъчно и завиждах на съучениците ми. Същото е и с 3 март, и с 24 май. Изобщо не ми липсват манифестациите, а онова чувство на празничност, усещането, че нещо голямо, необяснимо, но здраво те свързва с хората около теб. И това нещо не е споделено негодувание, а любов.
Когато обаче изпитваш привързаност само към народа, чувството се променя в национализъм или в крайната му форма – шовинизъм. От друга страна, ако патриотизмът е лишен от националната си основа, се превръща в космополитизъм.
Различен пълнеж през вековете
Самото понятие за патриотизъм се е разбирало по различен начин през различните епохи. В античността терминът patria (букв. родина) се е отнася към родния град-държава (полис), но не и към по-широката общност (Елада). В Римската империя наред с местния патриотизъм съществува и имперски. Императорите се опитват да поддържат това чувство чрез култове към божества, валидни за всички. Християнството „изобретява” нов вид патриотизъм – на хората, обитаващи „Божията земя”. През Средновековието има остра липса на патриоти – понеже на почит е лоялността към монарха, а не към родното място. По време на Френската революция понятието патриотизъм е заменено от национализъм, а патриот става равно на революционер.
Обичаме митовете си, но обожаваме да ги развенчаваме
Освен че се основава на елементарното, но и гениално чувство на любов към родината, патриотизмът има нужда да се подхранва от митове. Като например мъченическото битие на праотците ни под османското иго. Разбира се, тук няма да спорим върху дебата иго, владичество или робство е точната дума. Нито ще оспорваме исторически факти. Само ще ви подсетим как цялото ни мило общество (което обикновено спи в много по-възмутителни актуални ситуации) скочи като ужилено, когато някаква никому неизвестна студентка си позволи да оспори мащабите на Баташко клане. Вероятно защото е много по-драматично да браниш идентичността си на жертва, отколкото да акцентираш върху героичните си дела и постиженията си. Още един пример – умираме да се хвалим пред чужденци с киселото си мляко, а помежду си редовно „хейтваме” как няма нито една марка на нашия пазар, в която да се съдържат автентични бацилус булгарикус. Впрочем, същото мляко на много места в чужбина е по-познато като турско. Самонавиваме се колко сме гостоприемни, но когато попаднем зад граница, гледаме да се държим по-далече от сънародници, защото ни се носи славата, че си подливаме вода. И тропаме на чужди врати, когато имаме нужда от подслон.
Ако сте от ползвателите на Facebook, не може да не ви е направило впечатление, че там редовно се появяват снимки на ученици, поругаващи портрети на национални български герои. На някои от фотосите това са ромчета, на други – прекрасни бели момиченца. Обикновено под тези кадри има безброй възмутени патриотични коментари. Никой обаче не може да ме убеди, че са дело на загрижени за възпитанието на младото поколение родолюбци. Защото патриотизмът рядко съжителства с такива зловещи изблици на расова (или възрастова) дискриминация. Всеки е вършил щуротии в ученическите си години – и е ясно, че лекарството не е крайното заклеймяване. Когато парадирането с патриотични ценности не е в обществена, българска полза, а служи за оправдание на други цели, самото понятие се дискредитира, изпразва се от съдържание, става смешно и жалко.
Според някои недоверието, перманентното недоволство и критикарството са част от „пакета” с български характеристики. Вероятно вървят в комплект с настояването да сме измъчвани, тъпкани, поробвани – което също изграждат лика на българската ни идентичност. Патриотизмът обаче не е в скандирането на лозунги на омразата в името на Родината, не е в прилепването към групата на несправедливо ощетения малък народ, не е дори във вилнеещите по улиците фенове след спортна победа (макар че това отдавна не се е случвало). Патриотизмът е в съзнанието, че всеки един от нас, независимо от възрастта, общественото си положение и професията си, може и трябва да бъде полезен на Родината си. В отговорността към малките неща, към земята под краката ни. Днес, когато
патриотизъм е да изхвърляш боклука си на съответното място, да уважаваш града, в който живееш, да направиш малко усилие да пишеш на кирилица и да използваш българските еквиваленти на чуждиците, които напират в речника ти (и, спокойно, това няма да означава, че не знаеш английски). Да си купуваш български продукти от магазина, да четеш Елисавета Багряна преди лягане, да разкажеш на детето си за Ботев и Левски, но не през старите клишета, а със сегашното си усещане за делото им. И още – да си откриеш незастроено местенце от нашето море, ей така, за да си почиваш „вкъщи”, да си пуснеш Тошко Колев (лека му пръст!) в разгара на купона, да се усмихнеш почти с обич на целия роден абсурд. Съдържанието на патриотизма зависи от конкретните исторически условия на живот, но и от характера и ценностите на хората. Патриотизмът по определение е любов към Родината, а любовта няма как да се научи. За нея е нужно единствено желание да се почувстваш удобно на земята, където се е случило да се родиш.
Честит празник, българи!
Коментари (0)
Вашият коментар