Мистериозната смърт на Владимир Висоцки. Има ли пръст КГБ?

Аз не обичам изхода фатален

и няма да ми писне да съм жив.

И мразя се, когато съм печален,

когато пея, а не съм щастлив.

"Днес ще умра", „Усещам, че днес ще умра“, „Ще бъде днес“. Годината е 1980. Денят – 25 юли. В ранните сутрешни часове неспокойната душа напуска тялото на алкохолика, женкаря, пристрастения към еуфорията бохем, певеца, поета, актьора, скандалния и обожаван бард на Съветския съюз, гласа на руската болка и гордост – Владимир Висоцки.

Официалната версия за гибелта му е, че е получил инфаркт на миокарда в съня си. Близките на необуздания артист обаче категорично отказват да му бъде направена аутопсия. Така и до днес неговата смърт е обвита в мистерия, подхранвана от различни конспиративни сценарии.

Става ли Висоцки жертва на унищожителния си алкохолизъм и наркотична зависимост? Отнема ли живота си по своя воля или загива нелепо заради несъобразителността на приятелите си? Или е убит? От КГБ? Бил ли е самият той суперагент на тайните служби?

Достатъчно обстоятелства – и явни, и загадъчни, както и различни свидетелства поддържат като възможна всяка една от тези версии и до днес.

Часове преди смъртта си бардът непрестанно повтаря, че ще умре в този ден. Означава ли това, че сам е взел решение да сложи край на житейската си песен или пък е подозирал, че ще бъде „премахнат“? А може би просто е имал предчувствие, че смъртта е близо?

Фатални знаци сякаш предвещават трагичното събитие. Синът му Никита си спомня, че на 25 юли гълъб влита в квартирата, където живее тогава с по-големия си брат Аркадий и майка им Людмила Абрамова (жена № 2 на музиканта), а това е лоша поличба.

Третата съпруга на експресивния баритон Марина Влади – френска актриса с руски произход, по това време живее в Париж. Тя се събужда от кошмар, за да открие кърваво петно на възглавницата си. Тогава си казва, че е смачкала комар, докато спи, но по-късно възприема видяното като предвестник на скръбната вест, стигнала до нея няколко часа по-късно.

Шест дни по-рано, на 19 юли, в Москва тържествено се откриват XXII летни Олимпийски игри с рекордно нисък брой участници. Най-големият спортен празник на планетата е бойкотиран от редица държави в знак на протест срещу нахлуването на СССР в Афганистан в края на 1979 г. Милиционери дебнат зад всеки ъгъл в столицата, затворена за хората от други градове, а всички притеснителни за властта особи са изселени временно. Контролът всява усещането, че московчани са в строго секретен затвор.

Аз хладния цинизъм не обичам

(Не вярвам във възторга въобще!),

през рамото ми някой да наднича,

писмата ми друг да ги чете.

42-годишният Висоцки се събужда в дома си на ул. „Малая Грузинская“ № 28 в тежка абстиненция.

По това време алкохолизмът му е достигнал своя връх в опит да го „освободи“ от робството му на други опасни навици. Затова свидетелства лекуващият му лекар и приятел анестезиологът реаниматор Анатолий Федотов.

„Володя явно беше решил да замени боцкането с водка. В онези години много наркомани опитваха да изместят наркотичната зависимост, като предприемаха дълги запои. Но водката не е адекватна замяна – тя действа много по-грубо.“

Друг другар на певеца, актьорът Валерий Янклович, си спомня, че той не е молил да

бъде снабдяван с наркотици през последните си дни, макар че:

„Ако само беше поискал, разбира се, че щяхме да му намерим.“

Ироничното е, че Висоцки посяга към дрогата, за да си набави необходимото „вдъхновение“ след кратка раздяла с пиенето. Марина Влади прави всичко възожно, за да застане между своя съпруг и чашката, като дори издейства да му бъде имплантирана ампула от платина под кожата срещу алкохолизъм – т.нар. „есперал“. Без нужния „двигател“ обаче желанието на Висоцки за пеене и творене секва.  Именно тогава той получава „безценния“ съвет да вземе „нещо друго“.

Впоследствие в пристъп на лудост обаче баритонът посяга към ножа и изрязва част от месото си, за да извади ампулата. Така бива обсебен от два смъртоносни

демона – пиенето и наркотиците.

Самият музикант вини за своя афинитет към алкохола тираничния си баща – полковник от бронетанковите войски. За провала на трите си брака пък намира за отговорна ревнивата си майка – Нина Максимовна. Познатите му пък смятат, че в основата

на неговата личностна деградация стоят както множеството му вътрешни конфликти, така и бунтът му спрямо съветския строй и явната конфронтация с

управляващите.

Денят е 20 юли. Аркадий, синът на певеца, го посещава с молба да задейства свои връзки, защото не е изкарал добри оценки на кандидат-студентските изпити

за физическия факултет. Баща му обаче е неадекватен и пелтечи, че трябва да излезе за водка. Тогава Аркадий за първи път вижда по ръцете на своя родител бе-

лезите – следите от единия демон. Момчето се стресира от състоянието на баща си и панически започва да звъни на негови приятели с молба да дойдат веднага.

Дори се обажда на баба си Нина, която му заповядва:

„Какво правиш ти там?! Махай се веднага!“. Едни от потърсените хора отказват, защото вече им е дошло до гуша от абстинентните кризи на всенародния любимец. Други обаче се отзовават и идват с „подарък“, завит в хартия. Володя разсипва по-

ловината по пода, а другата половина успява да изгълта. От съседите му пък е снабден с няколко глътки чист спирт. Артистът категорично отказва да отиде в болница – както всеки път.

На 21 юли Висоцки трябва да участва във вечерното представление на „Таганка“

– „Престъпление и наказание“. Отива до театъра, но моли режисьора Юрий Любимов да бъде заместен. Не се прибира вкъщи, а се подгрява с няколко питиета с приятел, след което с друг авер се разполагат на „Малая Грузинская“ за щур запой.

Младата му любовница Оксана побеснява от поредното пиянстване и чупи една от бутилките с алкохол, но по никакъв начин не възпрепятства купона. Дори словесните й заплахи не помагат и тя си тръгва. На излизане от входа на блока обаче вижда Володя да виси от осмия етаж, хванат за парапета на балкона. Втурва се обратно и едва го смъкват оттам.

На 22 юли бардът и Оксана отиват заедно до паспортната служба. Той трябва да вземе международния си паспорт и да си купи билет за Париж, закъдето смята да лети на 29 юли при официалната си съпруга.

Изглежда все пак Висоцки има планове, простиращи се във времето след 25-и. Преди това успява да се сдобие с няколко дози, които го поддържат в относително

нормално физическо състояние. Същата вечер провежда своя последен разговор с Марина.

На 23 юли поетът се появява на късна вечеря в московски ведомствен ресторант на външнотърговския работник. Напива се до козирката и бива нападнат от множество свои фенове. Сътрапезникът му го измъква своевременно и го изпраща вкъщи. Същата вечер състоянието му се влошава, а в дома му пристига лекарски екип, готов да го включи на командно дишане. Приятелите на барда бдят над леглото му, а той е като в треска – мята се, стене и няма сили да стане от леглото.

На 24 юли Володя е в някаква истерия на полусън и за последно пее части от свои песни. Д-р Федотов е последният човек, който го вижда жив. Бие му инжекция сънотворно. Часове по-късно животът се разделя с Висоцки. Този път е завинаги, макар двамата с фаталния край да са имали и други близки срещи.

Година по-рано артистът изпада в клинична смърт на гастрол в Узбекистан, но  сякаш възкръсва... има още малко време. Последните часове на барда са разследвани от следователя Павел Павлович Николаев. По-късно милиционерът обявява, че всенародният любимец е станал жертва на глупостта на своите приятели. Според него във фаталната нощ той изобщо не се отдава на сън, в който го застига инфаркт, а отново е във вихъра.

„В онази нощ – на 24 срещу 25 юли, в квартирата на Висоцки също станал купон. Имало няколко души, включително и жени. Легендарният актьор, когато се напивал, ставал заядлив. Историята се развивала някъде между 23 часа и един през нощта. „Приятели“ решили да охладят страстите на певеца, завързали ръцете и краката му и го оставили на терасата. За това научих от актьора янклович и от лекаря анестезиолог Федотов, които разпитвах. Те сами си написаха всичко и се бяха сериозно изплашили, защото почувстваха, че ги грози криминално разследване. Така било – оставили Висоцки вързан на терасата. В това време те пили, разговаряли, спомнили си за певеца около четири часа сутринта. Хукнали да го видят, а той вече бил изстинал. Пренесли тялото му в стаята, извикали майка му. До шест часа разговаряли, след това започнали да звънят на приятели, в милицията, в „Бърза помощ“ и пр. Когато разговарях с всички, стана ясно, че Висоцки има слаби съдове и не бивало да го връзват за толкова дълго време, не повече от 10-15 минути. Тези  „приятели“ знаели за слабите съдове на Владимир. Но „не се сещали“, че всичко може да завърши толкова трагично. Макар че Федотов бил професионален лекар.“

Павел Николаев настоял да се започне наказателно дело по смъртта на Висоцки, но от КГБ отказали. Именно върху тайните служби пък хвърля вината за вероятното убийство на звездата полската писателка Марлена Зимна. В своята книга „знам кой уби Висоцки“ тя разказва, че пред нея Анатолий Федотов признал, че Володя е отровен с токсично вещество, висока доза успокоителни и алкохол. Лекарят се изповядал на смъртното си легло с думите: „Ние прекрасно се погрижихме за това“.

Зимна подозира, че именно Федотов е сипал отровата в питието на Висоцки, тъй като за него е имало предположения, че работи за КГБ. Самият доктор умира скоро след барда при неизяснени обстоятелства.

Павел Николаев обаче отхвърля версията на Зимна, като казва, че КГБ няма отношение към смъртта на певеца, който всъщност никога не е бил дисидент.

И тук идва ред на може би най-шокиращата версия, която отрича целия живот на Висоцки и го „разобличава“ като безсрамен манипулатор. Дали наистина той е бил в редиците на тайните служби, каквито твърдения излага книгата „Владимир Висоцки – суперагент на КГБ“ на Федор Раззаков и Михаил Крыжановский? Изданието провокира и огромния гняв на неговия наследник Никита. Екссътрудникът на КГБ Крыжановский, който е и бивш агент на ЦРУ, вербуван за следене на конгресмените и сенаторите на САЩ, свидетелства за тази скандална принадлежност на звездата. Той признава, че научава за връзката на Висоцки със службите, докато се обучавал в института „Андропов“ при КГБ. Артистът бил вербуван, защото след женитбата си през 1970 г. за Марина Влади бил най-подходящият източник на информация от пътуванията си на запад, като спестявал нуждата да се командирова специален човек от КГБ. Псевдонимът му бил „Виктор“.

За да се прикрият следите на службата в задграничните пътувания на певеца, пък се пуска слухът, че уж Марина Влади отишла при генералния секретар на френската компартия – Жорж Марше, който се обадил на Брежнев и уредил този въпрос. В същото време Висоцки изведнъж се оказал и притежател на валутна сметка в Руската държавна банка, която всеки месец отнякъде се зареждала с купища пари.

Крыжановский подкрепя своята версия с обяснението, че артистът само привидно бил спъван постоянно от властите, които трябвало да запазят имиджа му на скрит дисидент, докато той бил шпионин.

„На Висоцки било позволено абсолютно всичко, целият му живот бил безкраен. Шчелоков заповядал да го вкарат в затвора, а Андропов – да му дадат звание „заслужил артист на РСФСР“. Театърът започнал да подготвя документите малко преди неговата смърт.“

Ако е така, защо КГБ ще отстранява своя суперагент? Дали той не се е разкаял и не е дръзнал да ги предаде? Или отвратен от нечестивата си служба е решил да я прекрати сам? Или пък те са осъзнали, че са създали едно „чудовище“, омагьосало руснаците, което е твърде опасно. Или действително „гласът на народа“ е бил такъв, какъвто са го познавали сънародниците му – истински дисидент, към когото търпението се е изчерпало? Или просто времето му е изтекло като на всеки човек...?! Съмнителни са и събитията след смъртта на Висоцки.

За кончината му се появява кратка информация само във вестник „Вечерняя Москва“, чийто главен редактор е уволнен след две седмици. Над гишето на касата на „Таганка“ пък виси само един лист хартия, на който пише: „Почина актьорът Владимир Висоцки“. В деня на погребението на 28 юли 1980 г. Олимпийските съревнования са напълно забравени, а покривите на зданията около Таганския площад са препълнени с хора. Сякаш цяла Москва се прощава с Висоцки и го

оплаква, макар да не бива уведомена за края му. Властите изпадат в ужас, защото многохилядното множество се разлива чак до Кремъл и може да избухне във

всеки момент.

Милиционери трошат портретите на барда, а с водоноски със силни струи се отмиват купищата цветя и венци, донесени за него. Тълпата полудява и крещи:

„Фашисти“.

Хората плачат за гласа, изплаквал мъките им години наред.

Прииждат още и още московчани, а процесията се простира на 5 километра по улиците на Москва. Марина Влади е в автобуса, отвеждащ опечалените към Ваганковското гробище. Обръща се към един от близките другари на Висоцки – Вадим Туманов, и му казва: „Вадим, виждала съм погребения на принцове и крале, но нищо подобно на това не съм виждала никога!“

Забулена завинаги в тайни ще остане смъртта на Висоцки. Навярно Володя се предава пред демоните, които допуска да го завладеят. Но може и да им е устоял... Все пак душата му е така енигматична – неразбрана, макар изпяла и казала толкова много на света.

Дали пък истината не се крие именно в останалото след смъртта...