Защо ще празнувам 3 март заедно с детето си

3 март, Национален празник. Всеобщият патос ви повлича към Историческия музей, или най-малкото дърпате пожълтяла книжка от библиотеката и започвате заедно с хлапето си да рецитирате „Опълченците на Шипка“. Или пък никакъв патос не може да ви докосне, всички тези празнични думи и настроения ви се струват бутафорни и се надявате по телевизията да пуснат някой як американски екшън, че да ви оправи вкуса от родолюбиви лозунги на този ден...

В никакъв случай не желаем да звучим назидателно. Искаме единствено да поразсъждаваме на глас и то в името на децата ни и това те да бъдат пълноценни хора утре.

Трябва ли на 3 март да празнуваме и да разговаряме с тях за историческите събития?

Нищо н е  т р я б в а, но би било полезно, да! Всички големи нации превръщат своите национални празници в истински грандиозни събития. Те се съизмеряват с Коледа, Великден и другите религиозни празници и това не е случайно. Националният празник на една страна отбелязва нейните герои, напомня и издига във възхвала нейната история, но най-вече дава чувство за единство и сила на нейния народ. Националните празници носят усещането за принадлежност. А децата имат нужда от това! Децата имат нужда да знаят, че семейството, в което растат, е техен верен пристан и опора. Същото се отнася и за тяхната страна. Не е нужно да ги възпитаваме в обожествяване на националните герои и нашата история. Нужно е обаче да им помогнем да опознаят своите корени, за да знаят как един ден да подхранват почвата и да растат в градина, а не сред бурени.

Не насилвайте децата да рецитират Ботев и Вазов. Това е механично действие, което най-често се асоциира с досадно задължение. Помогнете на децата да научат за Ботев и Вазов, както и за всички достойни българи, и нека бъде под формата на приказка. Не разказвайте само хубавите неща, разкажете им и недотам достойните. Бъдете достоверни във всичко, което казвате на децата – това е единственият начин да е интересно за тях и да ви повярват. Историята не бива да бъде иконизирана. Историята трябва да е опора и опит – нещото, върху което именно нашите деца утре ще градят. Затова е най-добре да я познават с истинското й лице.

Малко са другите страни, в които с такъв нихилизъм се възпитават децата. Нашите наследници порастват с изрази като „Аман от тая тъпа държава!“, „Няма толкова прост народ като нашия!“ и т.н. Рядко си даваме сметка, че навсякъде по света има пропуски и в политиката, и в образованието, и в начина на живот. Изобщо не вярваме, че дупки се появяват и по улиците на Канада, и по тези на Франция. Само че там хората не псуват държавата за дупките. Те знаят, че след зимата по асфалта се отварят дупки и разчитат, че държавата ще ги запълни в поносими срокове. Ако това не се случи, те си търсят правата. Ние тук целогодишно мърморим, че живеем по лоши пътища, че ни е „селска държавата“, че ни мамят и крадат, а когато паднем в дупка, изобщо не ни са занимава да си потърсим правата и да накараме виновника да си плати.

Не стига постоянният ни упрек към всичко заобикалящо, ами и много рядко забелязваме хубавите неща. А хубави неща има! Има прекрасни нови сгради, има изумителни арт местенца, има култура и изкуство на световно ниво, има кулинария, която може да се мери и с френската, и с испанската. Има шарени и невероятни хора, има таланти, има и гении дори. Те са на последно място в новините. И на последно място в нашето възпитание. Децата ни израстват с такава омраза към мястото, на което живеят, а после се чудим защо, когато заминат да учат навън, се чувстват смачкани и със сринато самочувствие.

Честването на Националния празник няма да реши проблема с националното ни самочувствие и с това децата ни утре да се изправят смело пред Европа и с гордост да покажат личната си карта. Но Националният празник е един мъничък и красив повод те да се почувстват част от голямо семейство с дебели корени, много интересна, страхотно разнообразна история, необикновени прадеди и безброй поводи за гордост.

Дайте този мъничък повод за гордост на своите деца! Дайте им го, за да са по-уверени в себе си утре, когато се слеят с големия свят и с децата от „големите“ държави. Дайте им шанс да знаят, да почитат, да имат широкоскроени сърца и очи, пълни с гордост, с които да гледат право към света и неговите възможности, а не вечно наведени към земята и дупките в асфалта... Дайте го и на себе си!