Хората се втурнаха в кината, щом филмът излезе. И това продължи. Тес получи шест номинации за „Оскар“. Благодарение на закъснелите хвалебствени критики и на мълвата той се превърна в голям търговски успех. Кошмарните видения на Клод за бъдещ фалит изчезнаха. Филмът ми донесе три награди „Сезар“ във Франция, а в САЩ – най-добрите критики през кариерата ми. Киножурналистите от Лос Анджелис ме избраха за най-добър режисьор за годината. Това признание на публиката дойде твърде късно. В момента, когато първоначалната катастрофална тенденция се преобърна, бях някак безчувствен и безразличен. Ако Тес бе пълен провал, ако бе изчезнал, без да остави следи, вероятно щях да изпитам обичайната потребност веднага да започна нов филм, дори и само за да си докажа, че съм способен да го направя. Но за момента деветте вълшебни месеца, през които снимах Тес, и последвалите две нещастни години ме бяха разочаровали напълно: вече не исках да снимам филми. Започнах да се представям като „бивш режисьор“.
Поляците бяха научени да очакват всичко от държавата, която да им даде работа, жилища, телефон, здравни услуги и всичко останало. За тях бе по-незначително, че тази работа им дава доход колкото да преживеят, че апартаментите им са грозни и строени бързо и евтино, че телефоните им се подслушват, че медицинските им заведения са ужасно претоварени и неефикасни и че съществуването им вътре в подобна система е жалка карикатура на онова, което може да бъде животът. Почти бяха забравили какво означава да се бориш за себе си. Когато бях млад, искахме да се отървем от сталинизма чрез подигравка, фарс, сатира, театър на абсурда и най-вече джаз. Сега поляците сякаш се утешаваха с религия и алкохол.
Колко наивно и оптимистично звучат днес последните параграфи на книгата ми! Не мога да повярвам. Не само планетата е станала неузнаваема от тогава, но и авторът вече изобщо не е същият. Сякаш историята ми е била написана от друг човек, и то от някой, когото познавам едва-едва. Предполагам, че естественият процес на обновяване на клетките е направил от мен друг човек; но какво да кажем за дълбоките интелектуални и емоционални промени, през които преминах… Едно нещо ми се струва особено забележително: линията между фантазия и действителност вече не ми се струва толкова неясна, колкото някога. Несъмнено защо днес предпочитам моята действителност.
Естествено, не престанах да върша работата си и направих десетина филма, от които четири заедно с Еманюел. Но преди всичко осъществих най-личния си филм, в който съм изобразил преживени от мен неща, описани в първите глави на спомените ми: Пианистът, който спечели „Златна палма“ в Кан, един „Оскар“ и около петдесетина други награди. Въпреки това нищо не може да се сравни с възможно най-чудесното, но и немислимо за онзи, който не го е изпитал, преживяване: появата на децата, които внезапно обръщат с главата наопаки съществуването ти и те превръщат в друг човек
…размивайки контурите на фактите, преминаването на годините ги замести постепенно с пластове „черна легенда“. Никой или почти никой не се интересува вече от толкова отдалечената и сложна действителност; хората предпочитат романизираната фикция, опиянени от сърцераздирателни думи и ярки цветове. Дали е вярно, или не – няма значение, стига само да бъде по-кратко и по-секси от фактите.
Доволен съм, че написах тази книга по време, когато спомените ми бяха още свежи и точни. Прекарах голяма част от живота си като във влак на ужасите: правех невъзможни завои, изкачвах височини – невероятни триумфи, радости и удоволствия, а после пропадах главоломно в бездни на трагедия и болка. Но точно това безумно пътешествие ме отведе на това неочаквано място: моето настояще, в което се чувствам спокоен и дори, осмелявам се да го кажа, щастлив.
Ето защо не съжалявам за нищо по пътя, който съм извървял.
Ако всички събития в живота ми не се бяха развили точно по този начин, днес нямаше да имам моето семейство и живота, който водим заедно. Щях да имам друго нещо, но аз не искам нищо друго. Няма да се откажа от него, за да променя миналото си.
Коментари (0)
Вашият коментар