Пиша ви с желание моята история да бъде поука за някои момичета и надежда за други. На 33 години се разделих с моя дългогодишен партньор. С него бяхме още от училище и за 15 години връзката ни се изчерпа. Вече не намирахме нищо интересно, което да правим заедно. От години бяхме спрели да се изненадваме. От години не ни пукаше какво мисли другият за работата ни, за това как изглеждаме, за това за какво мечтаем. Просто съжителствахме. За съжаление не можехме да имаме деца и макар това никога да не е било драма между нас, вкъщи беше пусто. От години живеех самотно и без вдъхновение, въпреки че имах партньор.
След като се разделихме, срещнах Тодор. Не се казваше Тодор, разбира се, но не бих искала да използвам истинските ни имена, за да не му създавам проблеми. Влюбихме се от пръв поглед. Привличането ни беше шеметно и ни донесе безумно страстни моменти. С Тодор за първи път се почувствах истински готова за този живот. Внезапно видях света в друга светлина - пъстър, богат, щедър, но и доста... опасен. Защо опасен ли? Защото Тодор беше женен и нашата връзка беше тайна. Също като при мен любовта му с неговата съпруга беше отдавна залиняла. Те двамата бяха най-добри приятели, но нищо повече.
Дори децата им виждаха,
че вече не се обичат
със същата сила и че не са щастливи заедно. Но жената на Тодор не можеше да си представи живота без него. Когато разбра за нас, тя заплаши, че ще се самоубие. Два пъти се разделяхме, за да не страда тя, но тя въпреки това не му вярваше и правеше често драми у тях. Единия път Тодор дойде при мен с кървяща глава - жена му в истерията си го беше замерила с тежък предмет и едва не го беше убила. След този случай тя се уплаши и започна да го моли за прошка и за това да си отиде при нея. От страх, че ще направи някоя глупост, Тодор ме напусна и се прибра при нея.
В онзи ден се заклех, че повече няма да бъда част от живота на тези хора. Бях прекалено наранена, за да мога да издържа още.
Вечерта получих болки
в областта на сърцето.
Често ми се случваше да изпитвам дискомфорт, но този път продължи прекалено дълго. Когато лявата ми страна изтръпна цялата, се уплаших и позвъних на Бърза помощ. Лекарите казаха, че съм била в прединфарктно състояние, изключително опасно за живота ми. Започнах да взимам лекарства и да се грижа малко по-добре за себе си. Тъкмо стъпих на крака, Тодор ми се обади и пожела да ме види. Не бил щастлив, не можел да живее без мен, не искал да живее с нея. Обичал я, но като приятел. Без мен животът му нямал смисъл.
Не му казах, че едва не съм умряла, когато последния път си е тръгнал от вкъщи. Само го помолих да помисля няколко дена. На тръгване от тази среща го попитах какво предлага. "Ами засега... - запелтечи той, предлагам нещата да си бъдат по старому, пък един ден ще видим..."
В този малък миг видях Тодор като измамник. Като
мижитурка,
която ми губи времето
и ми съсипва сърцето със своята нерешителност. Обърнах се и си тръгнах. Продължи да ме боли дълго време след това, но прекратих контакта с него. Един ден го видях по улиците с жена му. Изглеждаха нещастни и двамата. Странно нещо е животът. Защо хората не умеем да подреждаме живота си простичко и да се борим за щастието си? Какво постигнаха тези двама човека, оставайки заедно? Любов? Едва ли някога до края на дните си. Разбирателство? Доверие? Хармония? Не! Страхливото им решение според мен осакати и неговия, и нейния живот.
Мина половин година от последната ми среща с Тодор, когато той отново се опита да шикалкави с някакви мъгливи обещания и предположения за бъдещето ни, когато се появи Ясен. Да, и той не е Ясен, но това няма никакво значение. Той е моят мъж. Той е човекът, който ми показа
какво означава
да обичаш мъжки.
Да избираш мъжки.
Момичета, жени, ако трябва да избирате, не избирайте страхливците! Те няма какво да ви дадат. И никога не се страхувайте, че вашият човек не съществува. Напротив, той е точно зад ъгъла. Нужно е само да избягате от страховете и страхливците и да завиете по посока на истинската любов.
Коментари (0)
Вашият коментар