Дамян Дамянов: Аз няма да съм вече между вас, ала дано поне тогаз да разберете моя говор

„Преди 82 години на 18 януари е роден поетът Дамян П. Дамянов. Така се случи, че 35 години бях негова спътница. Това, което Дамян би искал да се знае за него, го има в неговото творчество – то е огледало на съдбата му“, каза съпругата му Надежда Захариева специално за „24 часа“.

„Той остава сред най-четените български поети още от първата си стихосбирка, издадена 1958 г. В предговора към нея Дамян споделя, че пише стихове с едничката мисъл да събори стената между себе си и хората. „Аз не мога да стигна до тях. Нека песните ми отидат и да им кажат, че ги обичам“, изповядва той.

Специално по този повод Надежда Захариева припомня едно изключително съкровено първо негово стихотворение, включено в нея.
Когато съм дошъл на този свят,
донесли ми икона, а от нея
смъртта ме гледала и викала: „Назад!“.
Животът спрял я: „Нека е сакат, но той е мой!
Аз искам да живее!
И като броеничени зърна
години се занизаха подире.
Но в черния им наниз аз една
незрима перла почнах да съзирам.
Това е мойта обич към света,
от който ме дели един прозорец.
В гърдите ми на песен стана тя
и нов прозорец към света отвори.

И още едно съкровено стихотворение пожела да припомни на почитателите на поета неговата съпруга.

Говор
Говорих лошо цял живот.
Говорих глухо, безобразно.
Едва разбирахте какво ви казвах аз,
а аз ви казвах да сте човечни и добри,
да вярвате, макар и малко
на милия лъжец дори.
Но вий не ме разбирате и жалко.
Нечут остана моят глас.
Ще дойде време, мили хора,
аз няма да съм между вас,
ала дано поне тогаз
да разберете моя говор.

Г-жа Захариева помоли да си спомним за Дамян Дамянов с няколко емблематични стихове от неговото творчество. Тя лично направи подборката, която ви предлагаме.

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

МОЛИТВА КЪМ ЖЕНА МИ

О, земна Богородице, която
не Бог, а мойте три деца роди,
светице над светиците, най-свято
те моля: днес и вечно с мен бъди!
Живота, който даде ми и вчера,
и днес ми дай, и утре, и навек!
И дай ми топлинка, да не треперя
сам сред желязото на тоя век!
Бъди все с мен в свят, пълен с чужда хубост -
една звездица в хаоса голям.
Води ме мълком, да не се изгубя!
Топли ме с дъх, за да не мръзна сам!
А аз - безсилен - ще ти давам сила,
която взел съм от самата теб.
А аз - безкрил - и тебе ще окрилям
във този безнебесен свят свиреп.
И хлябът, що ти дадох и ми даде,
и днес, и утре нека бъде свят,
за да нахраним с него всеки гладен -
и свой, и чужд, и беден, и богат!
И виното, което пием, нека
със всички други жадни споделим!
Домът ни да е стряха за човека,
почукал нощем за подслон! Амин!

Душата ми вихрушка я обрули

Душата ми вихрушка я обрули,
защо я пуснах гола и пеша
сред вашите ласкателства и хули...
Защо ви дадох своята душа?

Защо ли като храм ви я отворих
без да помисля аз, че някой ден
незнайно кой от вас, жестоки хора
иконите без свян ще окраде.

Не съжалявам, че е пуст олтара
и че вратите са разбити с бяс,
но съжалявам че със свойта вяра
днес няма где да се помоля аз.

Душата ми, обрулена и мъртва
пустее без икони и олтар...
Във нея аз ви пуснах като в църква,
а трябваше да сложа катинар!"

"Това е Дамян, това е неговата душа, тук, в тези редове. Спомнете си за поета. Той ви обичаше",  не скри надеждата си, че ще бъде чута молбата й Надежда Захариева.

Днес, 18 януари, поетът щеше да бъде на 82 години...