Модерно ли е да си хейтър?

Силвия Петрова: „Мода за смет”

Не само че е модерно да си хейтър, ама и е и перманентният хит на сезона. Особено откакто стана модерно да си във Фейсбук. Ако не пуснеш публично няколко (остроумни) вълни негативизъм за деня, все едно изобщо не си ставал от леглото. Може да си умерен, ироничен, саркастичен, груб, дори вулгарен хейтър. Когато пръскаш омраза, целият свят е в краката ти – защото ти си този, който съди. Няма значение срещу кого недоволстваш, важното е да е на всеослушание. Така изглеждаш някак по-умен и готин.

Но като всяка мода, и тази има своята алтернатива. Другият тренд е тоталният позитивизъм. Светът е прекрасен, леят се любов и светлина, а когато ти ударят едната буза, трябва да им дадеш чук, с който да те халосат по главата. Тази мода я преглъщам една идея по-леко. Но истината е, че и тя ми идва в повече. Напоследък все по-често се замислям какво пречи на хората да се държат (и да изглеждат) естествено. Преструвките, позите, лайфстайлът, чупките са толкова изморителни. Колко по-лесно би било просто да правим, това, което ни е на душата. И да запратим модата в кофата за смет – без да се замисляме дали този жест е модерен.

Христина Стоянова: Нашенският злобар е по-рафиниран

Не знам дали е модерно да си хейтър, ама е модерно някои натурални български злобари да се окопават сред уж извисените си позитивности, с които приемат света. Непрекъснато те приканват лицемерно да мислиш в розово, нищо че отдавна са задръстили порите си с невъзможността да вдишват с лекота живота около тях. Озлобени малки същества, които страдат от прекалено запушени с мрънкащ холестерол артерии. Хорица, пред които, ако споделиш болката от възпаления си седалищен нерв, ще махнат осъдително с ръка, обвинявайки те в хипохондрия. Защото на хейтъра му дай да мрази и болката, и щастието, и собственото си мизерно пребиваване на планетата Земя – място, на което няма място за прищипан ишиас.

Мила Иванова: Аз съм демоде и съм евърпозитивна

Де да беше мода, щеше да мине. А то даже бе лустросано. Не искам да го окачествявам като български феномен, че дори думичката му не е българска. Не искам и да го оплювам. Така ще стана част от него. Може би психолозите трябва да го обясняват. На мен ми се струва, че хейтърството е съществувало винаги, защото винаги хората сме били допотопни в таланта си да се поставяме на чуждо място. Затова пък смело раздаваме присъди. И всичко това под общия знаменател: „Абе, не ми ги разправяй на мен тия, ясен си ми!”

Хейтърството започна да се формулира като феномен, откакто животът ни се пренесе в интернет. По-рано правеше компания на ракия и салата по масите ни, по опашките, на мегдана. Интернет обаче ни освободи от времевите и пространствени ограничения да бъдем всезнайковци и на всичко отгоре ни предостави гигантска публика. Как да не се разпали огънят на омразата? Как да не те засърбят ръчичките вместо да пишеш поредния тъп месечен отчет на фирмата, да драснеш някой ред за тъпата офца, която иска само кинтите на грозния цървул и т.н.

И ако този тип омраза остана в коментарите на графа „простаци”, от графа „интелектуалци” изскочиха още по-страшни чудовища. По един добре жонглиращ с думите и общата култура начин напъплиха мрачни настроения, тежки умозаключения, а понякога и напълно неясни главоблъсканици. Ясно е винаги само едно – „интелектуалецът” обичайно е недоволен. Това е евъргрийн.

Аз пък отивам да си пусна ABBA и да си намеря графа. Сигурно има и такава на демодираните евърпозитивни.

Из Фейсбук

Ваня Живкова: Няма как да мислиш в сиво, а животът ти да е розов

Не знам защо масово навлезе тази дума в езика ни, като ние си имаме много звучни български думи, олицетворяващи точно този тип хора. По-важното е, че повечето от т. нар. "хейтъри" не са такива заради модата, а защото това е наша типична народна черта - вечно намусени, вечно недоволни, вечно мрънкащи, вечно....А и всекидневието ни още повече засилва тези чувства. А ако някой се държи по този начин просто защото е мода, ще го посъветвам - не го правете, каквото мислиш, това и ще преживееш. Няма как да мислиш в нюансите на сиво-черното, а да искаш животът ти да е розов.