От ранно детство до дълбока старост се състезаваме и себеутвърждаваме – отначало на игра, а после във всяка сфера от живота ни. Докато учим, работим, общуваме, забавляваме се, влюбваме се и градим семейство, никога не губим спортния хъс, игровия момент на сравнение, съпоставката с другите. Гоним поредната цел, улавяме следващия стимул да се усъвършенстваме, наслаждаваме се на чувството на превъзходство, на радостта от победата. Този инстинкт е толкова дълбоко вкоренен, че сме създали дейност, в която съревнованието е станало център вселената – спортът и неговия апогей, олимпийските игри. Гениалната подробност тук е, че се съревноваваме не само с другите, но и със самите себе си. Най-просто казано, борим се днес да сме по-добри от вчера. Победата над останалите и над себе си са двете страни на една и съща монета, с която плащаме цената на чувството на удовлетворение, компетентност и значимост.
Спортът е сред най-висшите достижения на човечеството,
в което всяко (само)възпитание придобива божествена окраска.
Така са мислели и древните гърци, които са основателите на олимпийските игри – най-величественият елински национален празник. Провеждали ги в Олимпия, на Пелопонес, в чест на върховния бог Зевс. Били на всеки четири години и траели пет дни, а този период бил свещен – през него се прекъсвали всички военни действия. В празничните състезания имали право да участват единствено чистокръвни елини, а варварите можели само да наблюдават. Впрочем броят на зрителите бил впечатляващ, като мнозина търговци се възползвали да продават стоките си и да сключват договори, а поетите и художниците – да запознаят публиката с произведенията си. От всички части на Гърция прииждали богаташи и държавни мъже, които се съревновавали да правят обилни жертвоприношения за славата на града си.
Празникът се провеждал по време на първото пълнолуние след лятното слънцестоене, като след петте дни, в които протичали състезанията, следвали процесии и всенародни пиршества в чест на победителите. Всички желаещи да участват в игрите били длъжни да докажат, че са посветили на предварителна подготовка 10 месеца и да демонстрират уменията си в Олимпийската гимназия. След това задължително полагали клетва пред статуята на Зевс за честно спазване на правилата, както и че никога през живота си не са извършвали престъпления (при нарушение участникът завинаги губел правото на участие и му била налагана солидна глоба). Победителите получавали маслинен венец и палмови клонки. Освен себе си, те прославяли и града си, а в замяна получавали несметни почести и слава.
Древните олимпийски игри били забранени през 394 година от император Теодосий като езически ритуал. Възобновени са чак през 1896 – като част от култа към периода на Античността. В началото право на участие имали само аматьори – което било израз на почитта към честната игра и спортсменството – смятало се, че липсата на парите като мотив възхвалява високите морални ценности в спорта. По-късно обаче започнали да се състезават професионални спортисти, тъй като публиката настоявала да гледа познати лица. Но независимо от епохата в която се провеждат олимпийските игри, основният принцип винаги в равноправието, честността и липсата на дискриминация в която и да сфера.
Още от елинските игри, олимпиадата въздейства не само на състезателите, но на и публиката в дух на солидарност, търпимост и толерантност. Когато „светът става олимпиада”, се забравят дребнавите междуличностни съперничества, изчезват егоистичните интереси, на почит идва здравословната конкуренция. Може би точно олимпиадата е учела през вековете човечеството да живее в този дух на честен спортен хъс, да гони победите, но и да зачита постиженията на другите. Защото носи в себе си неразривно преплетени два основни принципа – на съревнованието и на благородното отношение. В зависимост от способността си да усвояваме тези житейски уроци, рано или късно започваме да градим себе си и света си именно около тези принципи.
Аз
Сладка ли е купата на нечестния играч?
Спортният дух – едно от най-ярките постижения на цивилизацията – има не само апологети, но и критици. При цялата си огромна социална значимост, която мотивира за куп високи достижения, няма как да се отрече, че в основата си е егоцентричен. И ако не се добавят моралните ценности, може да се залитне в опасна посока. Помислете си колко пъти сте участвали в игри с елемент на състезание. А сега се сетете, за какво сте си мислели, когато съревнованието в било в разгара си. Повечето хора казват „за победата”. Но това е грешен отговор. Ако мислите само за победата, почти сигурно ще изгубите. По-точният въпрос всъщност е: върху какво сте съсредоточени? И тогава отговорът е – върху топката, шайбата, удара, дишането. Важен е всеки, дори и най-малкият детайл от вашите умения и знания.
Ако сте гимнастик и забравите за това, най-вероятно ще си счупите ръката, докато изпълнявате упражнението. Цялото ни съществуване прилича на спорт. За да успеем в живота си, не бива да се отвличаме, да обръщаме внимание на маловажни подробности, на несправедливи решения на трета страна; на това, което се е случило вчера или ни заплашва утре; на шансовете за победа или поражение; на емоциите, възникващи в даден момент; на нечестността, проявена от другите. Вместо това трябва да действаме и да концентрираме цялото си внимание върху целите си и личностните и професионални стандарти, да даваме максимума от себе си, но и да не оставаме безразлични към потребностите на околните; на отговорността и искреността – пред себе си и пред другите. Спортният хъс носи високи резултати, но само ако е съчетан с честна игра. В противен случай се изражда в безскрупулен кариеризъм. Независимо дали професията ни е артистична или точна, следването на олимпийските правила винаги е гаранция за успех. Може никога в живота си да не сте влизали в спортна зала, но ако „играете” честно, ако сте дали обещание пред себе си (а то е същото, както навремето, когато гърците са го правели пред статуята на Зевс) да сте толерантни и да спазвате правилата и същевременно да демонстрирате най-доброто от себе си, нещата просто се получават. А дребната, но съществена подробност е никога да не забравяме, че древните олимпийци са правели всичко само за един маслинен венец.
Любовта – още един начин да (се) усъвършенстваме
За добро или за лошо, нашето поколение е на жени, които не са възпитавани да бъдат покорни и търпеливи и да се подчиняват на мъжете си. Напротив, от малки са ни учили да сме първи, да се възползваме от възможностите, които ни предлага животът, независимо от ожулените колене да ставаме бързо и да вървим напред. Обществото поощрява лидерите и се отнася с пренебрежение към по-малко „успешните”. Очевидно е, че е невъзможно да избегнем състезателния дух и конкуренцията. Но какво се случва, ако пренесем съревнованието в интимните отношения? Ако се сравняваме първосигнално с партньора си, това може да породи ревност, завист, постоянна необходимост да се доказваме. В крайна сметка може да се окаже, че до половинката се усещаме незначителни и недооценени, макар че имаме успехи във всички останали сфери на живота. И това няма да е заради неговото желание да властва над нас, а чисто и просто заради неутолимия ни хъс да се състезаваме. Спортният дух обаче не означава да смачкаш „противника”, а да го уважаваш и да оценяваш качествата му, да го накараш да те „дърпа” напред. Опитайте се взаимно да си дадете възможност да „извадите” най-добрите качества един от друг.
Помислете, че вместо да се конкурирате битово и професионално, може да се допълвате личностно, защото това е основата на всяка връзка: когато сте заедно, да сте по-силни, да действате като един отбор. Забранете си да сравнявате партньора си с други – бивши половинки или мъже на приятелки. Не забравяйте, че и вие, и той се развивате и променяте, докато сте заедно. Старайте се да забелязвате успехите и да цените усилията на любимия си. Така не само ще го поощрите, но и ще поддържате собствените си сетива отворени за усъвършенстване.
Победата на един родител е да направи детето си самостоятелно
Да възпитаваме ли детето в дух на конкуренция? Да го правим ли задължително лидер? Да му позволяваме ли винаги да печели или да му покажем вкуса на поражението? Психолозите казват, че няма универсална рецепта, защото всяко дете носи своя уникален характер и е грешка да го превръщаме в копие на себе си и изпълнител на собствените си неосъществени мечти. Но спортният хъс, без да е доведен до крайност, може да му е само от полза в живота. Хубаво е да научим хлапето не само да побеждава, но и да губи достойно – без да се отчайва, но и без да се превръща в егоцентричен шампион.
Важно е не толкова колко бързо чете или безгрешно смята, колкото способността да се концентрира върху детайлите, да развива уменията си да слуша, да запомня, да владее действията си. Спортсменското отношение към живота като цяло ще възпита в детето умението да управлява себе си, но и да спазва правила; ще насочи интереса му към околния свят; ще формира навици да общува, да развива лоялността и честността си към околните. Много родители са склонни да подсказват на детето си верните отговори, да пишат домашни, а когато играят заедно, да го оставят винаги да побеждава. В основата на подобно поведение е не само любовта им, а и нежеланието им да си усложняват живота. Защото не искат недоволно хлапе или мрънкащ тийнейджър.
Истината обаче е, че така преграждате пътя му към самостоятелността. Накарайте го да се бори, направете така, че да се почувства поне малко неудобно, провокирайте го да спори, да мисли, да се развива. Не се заблуждавайте, че можете да го предпазите от всичко. Оставете го няколко пъти да си „счупи главата”, колкото и ужасно да ви се струва, за да може само да заобиколи по-сериозните опасности. Най-важният урок, който можете да му преподадете, е честността, толерантността и желанието да не пести усилията и знанията си във всяка ситуация. И не забравяйте, че никога не е късно да го напомните и на себе си.
Коментари (0)
Вашият коментар