Обичам те, но стой далеч

Може заглавието да е объркващо за някого. Как така бих искала да стоя далеч от онзи, когото обичам? Простичко е. Простичко и болезнено. Онзи, когото обичам, е причина за болката у мен. Той е онзи, без когото не мога, но с когото съм в агония. Той казва, че не може да ме гледа наранена, но ме гледа наранена вече осем години. Не съм си и помисляла да си тръгна от него, докато един ден не чух въпроса: „Любов ли е или мазохизъм?“ „Любов е, разбира се!“, троснато отвърнах аз. И тогава последва въпросът, от който не можах да избягам: „А неговото тогава какво е? Любов или садизъм?“ Много ми се искаше да изкрещя в лицето на въпроса, че нищо не разбира, че никога не е знаел какво е любов, щом не вижда колко силно съм обичана. Не успях. Думата „садизъм“ уби ентусиазма на моята увереност. И тогава хиляди други въпроси се втурнаха към мен – жестоки и неканени: „Как може някой да те гледа как страдаш и да не променя нищо?“, „Как може някой да ти се кълне в сърцето си, а да не може да ти го даде цялото?“, „Как може някой да те засипва с надежди, а после да те оставя само с тях?“, „Как може да вярвам на човек, който позволява да живея в агония?“

Разбира се, винаги съществува и отсрещната гледна точка. Най-вероятно в някое мъжко списание той в момента задава същите въпроси за мен. Но щом толкова ни боли от това да сме заедно, защо трябва да останем заедно? Може би все пак е мазохизъм.

Като съвременен и все още трезво мислещ човек се обърнах към приятелка психолог за съвет. Тя си позволи да ми признае, че от години иска да ми изкрещи в лицето да бягам, но никога не е посмяла да го направи, защото съм изглеждала като мечка стръвница, която пази любовта си. „И продължавам да искам да я запазя - казах й аз. - Точно затова ще помоля моя любим да стои далеч от мен.“ Вече съм сигурна, че ако продължим така, няма да остане нищо от топлите ни чувства. И двамата ще се намразим, защото не можем да спрем да се нараняваме. У мен вече се е загнездило тайничкото обвинение, че за осем години само говорихме колко искаме да имаме дете, но така и не го направихме. Осем години, които в живота на една жена не са никак малко. И преди да го намразя за това, аз реших да си тръгна. „Взела си най-правилното решение“, увери ме моята приятелка. И ме предупреди, че когато изляза от тази връзка, първото, което трябва да направя, е да простя – на него, на себе си, на лошия ни жребий от съдбата. „Само ако простиш на някого, може да приключиш с него - посъветва ме тя. - А ако не приключиш, няма как да започнеш нещо ново, което да те направи щастлива.“

Простички съвети, но толкова тежък избор за едно влюбено сърце. И все пак реших да ги последвам. Никой не може да живее дълго в болка. Тя разсипва всичко хубаво като чума, като болест, която не знаеш, че носиш. Тя ти отнема годините и шанса да бъдеш щастлив. Не съм психолог, но съм жена, която знае много за болката, и искам да ви дам само един съвет, а той важи за всичко в живота: „Не оставайте в болката! Бягайте от нея! Колкото и да е трудно, колкото и да е тежко, бягайте и се спасявайте! Наистина, всеки тунел си има край, а в края му най-вероятно отдавна вече някой друг ви чака. Някой, с когото ще бъдете щастливи.“