Скъпи приятели,
уважаема редакция,
Аз съм една доста консервативна жена на близо 50 години, която преди две години претърпя тежък развод. С мъжа ми винаги сме се разбирали добре и сме живeли сравнително хармонично. Дори така наречената криза на средната възраст смятах, че сме преминали без особени сътресения. Сега, като се замисля, проблемът може би беше именно в липсата на големи сътресения в живота ни. Отпуснахме се и си плавахме на повърхността, без да искаме големи неща и без да очакваме кой знае какво от бъдещето. И всички клишета ни връхлетяха. Сивотата ни задуши, ежедневието изяде всичко, което някога, когато сме се обичали, сме имали.
Мъжът ми започна да става много странен. Първо си боядиса косата и вместо да видя в това предупредителен знак, аз единствено му се подигравах за това решение. И той започна да прави всичко напук. Продаде семейната ни кола и си купи мотор – какво клише само, а! След това си хвана, разбира се, гадже. Беше секретарка. Разбира се! Но не неговата, а на шефа му. Мъжът ми така и не успя да направи нищо сериозно в кариерата си и според мен, преди да стане на 50, това започна да му тежи и да го комплексира. Веднъж доведе това момиче на вечеря вкъщи, представяте ли си? Децата напуснаха масата, а дъщеря ни направо се изнесе от вкъщи. Това беше началото на края. Разводът беше мъчителен за всички, защото отдавна вече липсваше приятелският тон. Когато подписахме документите и разделихме вещите, трупани почти 30 години от двама ни, си отдъхнах. Почувствах се не точно щастлива, но облекчена. В същото време си казах, че оттук нататък трябва да се науча да живея сама.
Още веднъж се бях излъгала в плановете на съдбата за мен. По настояване на сестра ми се записах в сайт за запознанства. Още на първия месец там се появи Н. Той е с близо 10 години по-млад от мен, но никога не е бил женен. Грижил се е дълго за болния си баща и не е искал да има семейство, което да обременява с тези грижи. Н. е много различен от мен, работим в съвсем противоположни области, но какво от това, след като, когато сме заедно, забравяме за целия останал свят. Толкова сме влюбени, че не помня да съм изпитвала нещо подобно към мъжа ми, когато бях 20-годишна, камо ли по-късно. Н. дори иска да му родя дете, но аз не смятам, че това би било отговорно от наша страна. Следващия месец се нанасям при него и ще обсъждаме възможността да осиновим някое изоставено детенце. Много искам да покажа и на друго човешко същество, че животът винаги има и по един добър план за нас. Искам да дам надежда. Защото аз самата получих такава и съм толкова благодарна!
Децата ми още не могат да свикнат с новия мъж в живота ми, но ме увериха, че докато ме виждат толкова щастлива, ще бъдат до мен и ще ме подкрепят. Междувременно баща им пропиля всичко на комар и беше изгонен от работата си. Този човек, който ме нарани така жестоко, всъщност ми подари и най-големия подарък – шанса да бъда щастлива отново.
Вярвайте, приятели, и вашият ден също ще дойде!
Л. Р.
Коментари (0)
Вашият коментар