Как се става хаджия?

Някои насоки за бивши и съвети към бъдещи поклонници в светите земи

Веднъж чух как един важен господин се фука на приятна млада дама, че бил “три пъти хаджия”, щото три пъти ходил на Божи гроб в Ерусалим. В наши дни да се хвалиш пред съвременната младеж, че си “трижди хаджия”, звучи толкова безсмислено, колкото и да кажеш, че си “дважды герой Советского союза” барабар с уточнението “второй раз — посмертно”. Никой вече не се връзва на тия ишерети. Освен това звучи твърде самонадеяно.

Защо ли? Най-

първо да кажем как

не се става хаджия

Всеки, който е бил в Израел, отишъл е в Ерусалим и се е отбил на Божи гроб, трябва да е наясно, че това не е достатъчно и не го прави хаджия!

Аз самият съм посещавал Божи гроб 17 пъти. Последният беше по време на поредното стълкновение, когато Израел и палестинците в ивицата Газа си разменяха ракети през оградата и поради това в Ерусалим, както и на самия Божи гроб, нямаше почти никакви туристи. Спокойно и необезпокояван от досадни тълпи и невротизирани калугери, с часове обикалях по всички сакрални места в църквата “Възкресение Христово”. Палих 33 свещи, помолих се за здравето на близки хора, обиколих всички възможни достъпни кътчета на големия свещен храм. Качвах се, слизах, пак се качвах... Напъхах се дори в гроба на Йосиф от Ариматея. За тези младенци, които не са чели евангелията, ще уточня, че това е човекът, в чиято собственост са погребали Исус. На практика,

ако някой би имал

нотариален акт

за Божи гроб,

то той е именно Йосиф от Ариматея. Сигурен съм, че повечето от тия наши актуални “трижди хаджии” дори не знаят къде точно из лабиринтите на големия храм се намира “последният пристан” на тоз свят человек. Но както и да е... По време на същото това поклонение се покатерих дори и на покрива на храма, правих си селфита до насита и извърших всички останали дребни суетни, които ми хрумнаха.

Разказвам всичко това, за да декларирам, че нищо от така изброените шетни не ме прави дори еднократен хаджия. Както и нищо от предходните ми 16 ходения на същото място. А като се замисля, след едно от тия поклонения дори си бях донесъл удостоверение. Но и от това, да ви кажа честно, няма особен смисъл. Защото не те прави хаджия притежанието на някакъв лист хартия.

Тия цветни бумаги

ги раздават под път

и над път срещу разни

суми между 5 и 50 евро,

но фактически те нямат кой знае каква стойност, ако не са изпълнени най-важните и сакрални стъпки на “православния християнски хаджилък”.

Преди да стане дума за тия стъпки, нека уточним, че самото хаджийство, хаджилъкът като термин, е взет от мюсюлманите. Българите и други православни християни, които навремето са живели в пределите на Османската империя, просто са го заимствали. Става въпрос за откровено подражание от страна на нашите балкански първенци по онова време. Чисто и просто не са искали да падат по-долу от окупаторите. Има и други причини, разбира се, но така се е родил феноменът с православния хаджилък. В останалия християнски свят пилигримите, тоест поклонниците, по никакъв начин не се зоват хаджии.

Хаджилък идва от арабската дума хадж - обредно поклонение в Мека - задължително поне веднъж в живота на всеки мюсюлманин. Един от стълбовете на исляма! Мюсюлманите правят хадж само в точно определено време на годината - след седмия ден от дванайстия лунен месец. През останалото време поклоненията на ислямските светини в земите на днешна Саудитска Арабия се нарича умра.

По абсолютно същата логика и православният християнин не може да стане хаджия в Ерусалим по всяко време, когато му е било удобно и угодно да пристигне на Божи гроб. 

За да се титулуваш хаджия, трябва да извършиш поклонението в Ерусалим задължително по време на т.нар. Страстна седмица и

да посрещнеш слизането

на Благодатния огън и

нощта на Възкресение

Христово в едноименната

църква в светия град

Преди това, разбира се, има и други процедури, като ритуално умиване в река Йордан и най-формалната и досадната от всички - вземането на тапията от Гръцката патриаршия в Ерусалим, под чиято закрила се водят българските православни поклонници в светите земи.

Преди сто и повече години към задълженията и инсигниите на истинския български хаджия е

влизало и задължителното

притежание на мушама

с картинка, описваща някоя библейска сцена, най-често сакрален момент от живота на Исус. В Копривщица, където векове наред на хаджилъка се е гледало най-отговорно, наричали тази мушама “Йерусалим”, или просто “йерусалимка”. Това е едно от доказателствата, че притежателят ѝ е хаджия, както свидетелства известният политик от началото на ХХ в. Михаил Маджаров в книгата си “На Божи гроб преди шестдесет години и днес. Спомени, пътни бележки и впечатления”.

Впрочем изключително интересно четиво, в което има много подробности за православното хаджийство въобще, за нравите и обичаите, пък и за светите места. Четейки някои от описанията още от първото му пътуване до Ерусалим като юноша, разбирам, че има неща, които не са се променили и до ден- днешен. Като съкровен спомен от онези наши предци, които тръгвали на дълго, скъпо и опасно пътешествие към светите земи, сега имаме знак, оставен на вратата към Божи гроб.

Някой си Нетко от Копривщица

е издълбал с нож в

дървената порта кой е

и откъде идва. Написал е и годината - 1854-а. 

Ако някой тепърва ще ходи да става хаджия, нека погледне на входната врата към светия храм и ще види оставеното от хаджи Нетко. Мнозина го пропускат, бързайки да се проснат върху плочата от розов мрамор пред самия вход, където се вярва, че е помазано тялото на Исус след свалянето му от кръста. Няма нужда да лежите на тази плоча, нито да оставяте кръстове и предмети с цел да бъдат осветени. Това парче мрамор не е онова, което се вярва, че трябва да е било. Сложено е там едва през 1810 г. Както и доста други “артефакти”, но това е друга тема. Скептицизмът и съмнението не са част от съветите как се става хаджия, защото по пътя на поклонника има само едно истинско и вярно предписание и то се състои във вярата.