Скъпи приятели,
Едва ли ще публикувате точно моята история, но поне я прочетете. Аз съм жена на 35 години. До 25 бях сама на света. Причината за това е, че, когато бях дете, бях изнасилена. Не можех да позволя на никого да ме докосне и бях сигурна, че цял живот ще живея така. Никога не се влюбих и никога не се доверих. При всяка проява на интерес от страна на някой човек аз изтръпвах и побягвах. Може да ви се струва, че 25 години живот сам-самичък не е кой знае какво, но не сте прави. Повечето ми съученички вече имаха втора или трета връзка, някои се омъжиха и дори родиха деца. Това беше единственото, което ми носеше огромна, непреодолима болка – мисълта, че няма да стана майка. От друга страна не желаех да раждам дете, което може да пострада като мен. Живяла съм в изолация към външния свят дълги години и едва към края на гимназията въобще започнах да се виждам с приятели.
В. се появи, когато се преместих от моя град в София. Беше колега от съседен офис, а аз след работа бързах да се прибера, така че първата една година не сме имали почти никакъв контакт. Един ден мой колега ме попита защо не ходя никога с колегите си на обяд и ми каза, че има един човек, който е разпитвал за мен. Потръпнах, не желаех никой да се интересува от мен. Предпочитах да бъда незабележима.
В. беше разбрал, че са ми казали за неговия интерес. Вместо да се ядоса, той използва случая да се запознаем. Беше малко по-настъпателен, отколкото можех да понеса. Първите два пъти го отблъснах чак с грубост. Още не мога да повярвам, че тогава не ми се обиди и не ме заряза наистина сама до края на дните ми. Втория път, когато му казах да не ме закача, се прибрах вкъщи и плаках цяла нощ. Истината беше, че го харесвах, защото в очите му имаше топлина, и много исках да го опозная, но мислех, че никога няма да се престраша. Третата ни среща беше случайна. Пътувахме заедно в тролея за работа. Той започна отново да флиртува, а как само ми се искаше да забави темпото! Не зная какво ме прихвана, но почти му изкрещях: „Остави ме на мира! Вие, мъжете, знаете само да ранявате! Да ни насилвате и да ни пришпорвате!“ И избухнах в сълзи. Макар да беше шокиран, макар целият тролей да се обърна към мен в този момент, той намери в себе си сили да ме прегърне. За огромно мое учудване този път не изтръпнах, не се уплаших, а напротив – прииска ми се да не излизам от прегръдката му.
Така малко по малко, вече с повече търпение и с повече такт, В. намери път до сърцето ми. Впоследствие му разказах на какво се дължаха първоначалните ми реакции. Той ми се посвети и излекува. Живеем заедно няколко години и искаме да имаме дете. Всъщност искаме деца, поне четири! Историята ми започна грозно, но има всички шансове да се превърне в една приказка за вечна любов, нали?
Споделете вашата любовна история
Благодарим на Т.Н. за историята.
Коментари (0)
Вашият коментар